Не помня точно във коя година
отчасти си затръгва младостта,
не бях пак същата, нещо отмина,
а друго в мене леко застаря...

Променяха се мислите ми бавно,
различно възприемах този свят,
мечтите приземиха се отдавна
и промениха сякаш своя цвят.

Но аз не ги загубих. Оросих ги
с идеите на земната трева,
да ги превърна от небесно - идилични
в реално изпълними чудеса.

Лицето ми младее, но душата
за съжаление полека помъдря.
И никак не завиждам на децата,
ако запазят дълго младостта.

Ако не са съгласни да живеят
в реално изпълними чудеса.
Ако желаят и ако посмеят
по своему да претворят света.

2016г., София

Росица Копукова

Няма начало остаряването, затова не се помни.
Наслоява се капка по капка...

Мъдър стих!

Нали знаеш един лайф за българите: "Велики сме, но не сме добре платени". Що ни пречи да помъдряваме?!