Старият поет седеше развеселен след хубаво хапване и пийване и реши да ни разнообрази със случка от Татово време.
    - Беше време на големите софри след разни културни събития - започна той.- Гого Дагаров разпусна с няколко питиета и хумористични раздумки със заобикалящите го млади хубавици. Излизахме винаги големи компании писатели и млади дами - начинаещи творкини на перото, че да не ни набедят кой с коя е бил, а не е бил с жена си.
     Гого беше тогава в настроение, ако можеше, би погалил и някое  бедро, но се пазеше да не го забележат.
     По едно време реши да запали цигара. Не пушеше много, далеч не колкото пиеше, но си палваше по малко.Да, ама запалката му я нямаше.Търси той  на маса, под маса, няма я."Ей-й-й, къде ли  съм я сложил? "- вайка се той на глас и съвсем не се сеща, че сакото му виси отзад на стола, та да не го забрави като се понапие, както правеше винаги и че това сако  си  има и джобове.
    Един от охраната в цивилни дрехи, явно доста време служил в държавна сигурност, бе запознат с привичките му, се намеси и реши да го ориентира, като му каза:
   - Другарю Дагаров, запалката Ви е в десния джоб на сакото под носната кърпичка.
    Бръкна Дагаров и я намери. Запали цигара и какво мислите направи? Слушайте ме сега внимателно, - огледа ни всичките поетът. Вместо да му благодари на момчето, наведе се към  нас на масата и тихо прошепна: " Другари, този щом знае с такава точност къде е запалката ми, без да съм му казвал, следи всички ни до детайл, не само това, но и ни слуша какво си говорим.Утре  , - наблегна той - утре , да знаете ще

го сменя. И наистина на другата вечер по разпивка момчето вече не беше на работа.

    Поетът назида поучително с пръст и млъкна. Всички се смълчаха, но по изненадващо от самия разказ бе, че по лицата на компанията се четеше безразличие. Никаква социална реакция , никакво мнение за онова подло време, в което живяхме и което помнехме. Ето че и поетът не бе забравил нищо:
   - Времената бяха нечистоплътни, - призна сам той.
    - И подли, - добавих аз.
    Друга подкрепа нямаше. Пълно мълчание.
    А масата беше депутатска и по случайност и аз бях поканена там. И както завършват приказките на братя Грим: "Ядох, пих и се веселих! ". Но това не беше приказка.

Росица Копукова
Из моя книга с разкази.

българите са народ от доносници. Има и виц по този случай:

- Един българин- хайдук. Двама българи- хайдУТИ. Трима българи- чета с предател.

За жалост така е.

и едно такова тъжно ми стана...

По манталитет едва ли, но писателите нямат вече толкова луди пари за харчене и напиване, за запои и гуляи. Сега парите са у други индивиди. А доносници и подлеци - да, те винаги виреят и навсякъде.