Там някъде, накрая на земята,
където се явява феномен - 
въздушен град като из необята
или пътека в неизвестен ден,

там някъде разбираш, че си само
прашинка в Космоса, Вселенски миг
и Господ просто ти подава рамо
да се опреш, защото е Велик.

И като птиче, кацнало на борда
на кораба, нарече той " Земя",
дали в пустиня или на фиорда,
си малка прелетна частица от света.

От онзи свят, дето не свършва тука,
а продължава - чуден и богат,
къде ли някога ще се събуди
душата ги в подобен плуващ град?!

В  кое ли време или няма време,
а има вечност и във вечността
представите са други, щом поемем,
с уроците на гръб, отвъд света...

11 август 2017г., София
Росица КОПУКОВА

Поздравления за хубавия стих, Роси!

бъди жива и здрава, и винаги творчески настроена.

Въздействаща чрез дух и интелект творба.
Силно съм впечатлен, Роси.

за високата оценка!