Чакаш ли на онзи бряг, където
лятото ни срещна в младостта,
с влюбения поглед на момчето,
готово да ме стигне по света,
предано и вярващо в съдбата,
в общото ни бъдеще напред,
аз бях тази, дето със крилата
все летях, бях сякаш въртолет.
Спирка нямах, вечно цели имах
и постигнах всичко, но сега,
питам се, без право да обичам,
чакаш ли ме още на брега?
Аз летях, Ти можеше да чакаш.
И години да обръщаш в миг
и да продължаваш своя разказ,
аз да донапиша своя стих.
Няма с нас забравени моменти,
няма и потърсени вини.
Нямам право и на сантименти,
ала споменът назад върви,
ала споменът не ме оставя,
иска да живее досега.
Кой каквото иска да разправя,
ти надмина всички времена.
23 февруари 2019г., София
Росица КОПУКОВА