Кокичетата в моя двор ме чакат,
стоят на студ, на сняг, на ветрове,
на групи са, навярно да се пазят
и шепнат си наум, без гласове.

Отворя ли вратата, ги погалвам,
и ги оставям двора да красят.
Да се възземат пак, където сварват,
и знак за нежност да ми дават пак.

След тях ще дойдат горски теменуги,
по- късно идват момини сълзи.
Едни цветя си тръгват, идват други
и красотата  в двора ми пълзи.

Зеленината бавно се възражда
като повторна среща с вечността.
И тези дни  в душите ни пораждат
надежди, придошли със пролетта.

2 март 2019г., София- Симеоново
Росица  КОПУКОВА

вечността се реализира използвайки временното като повтарящ се мотив. Много красиво стихотворение и точно в предверието на най-красивия сезон - пролетта!