Ти ми  каза тогава, че нощем върбите не плачат,
че са сбъднати сънища в меката ласка на здрача
и когато вечерникът слезе по стръмното било,
мокри къдри разпускат по речното рамо мастилено.

А брегът се топи под прозрачния сребърен шепот,
приютил и луна, и небе във върбовите шепи.
Ако пиле изписка среднощ сред върбовите клони,
ще се стресне нощта и за мене звезда ще отрони.

И, нали съм с душа на върба, ще послушам реката
как приспива с дъждовна милувка безсънното лято.
А докато препускат далечни небесни ездачи,
ти отново ще кажеш, че нощем върбите не плачат.