Ще разказвам за един съученик от първо лице. Имената отново са променени.

          Обичам я – умирам. Искам я – загивам. Баси красивото същество. Умна, лъчезарна, състрадателна и грижовна. Казва се Теодора. Въпреки, че е от моя клас, не ми се вярва да знае, че съществувам. Аз съм Станчо и приличам на еднорък жираф – изглеждам смешно висок, имам рядка, но тънка коса, а носът ми е голям на скален орел людоед. В класната стая балъците седим по средата заедно с грозните момичета. Най-отзад са пеканите момчета – алкохолици и побойници. Отпред са готините момичета начело с Теа. Загубеняците мълчим и пишем през целия час, докато тия отзад ни тормозят. Уригват се в ушите ни, храчат в тетрадките, слагат магарешко лайно в обяда ни... Най ме е яд на последното, щото знам колко сме бедни с майка и как тя е пестила, за да ми сложи три парченца салам на филийката. Вечер повечето излизат – смеят се, пият и мърсуват. Така е на село. Аз и един приятел Дончо тъпеехме вкъщи, шорайки тъжно домашна ракия, на фона на Мейдън.
           Мислех само за Теа. Тя ми беше опората в тоя безвкусен, шибан живот. Мечтаех да сме заедно, да я докосвам, да си говорим безкрайно. Идиотска работа... момиче като нея с дебил като мен... направо смешно. Но не ми пукаше – обичах я завинаги с всичките си смотаняшки клетки. Представях си, че съм велик вълшебник и мога да я омагьосам, че мога да я накарам да погледне вътре в мен и да ме обикне. После мастурбирах.
          19.07.1996г. - най-черния ден в живота ми. Разбрах, че Теа беше духала на един Никола от нашия клас. Бях мъртъв. Нямаше емоции, а само въпроси – защо добро момиче като нея, ще се отдаде на тоя пияница, на тоя мизерник и грубиян. Болката от несподелената любов е силна - тя мазно те ближе отвътре. Беше тежко, но се крепях. Сега бях смазан – всичко беше непоносимо. Не отидох на училище, напих се брутално, заспал съм. Събудих се, беше вечер. Пих още ракия – в мен имаше сатанински гняв. Залитайки се облякох. Тръгнах към кръчмата, знаейки, че след десет часа малоумниците от компанията на Кольо са се наразвратничили и отиват там да се довършат. Омразата беше ремъка на моите зъбни колела. Видях го седнал на калния си мотор, да се смее просташки с останалите. Приближих се уверено до него и го фраснах с все сила. Той падна от машината. Имаше секунда вакуумна тишина. Изведнъж приятелите му скочиха от столовете със звук на падащи шишета и псувни. Тъкмо да ми се нахвърлят като озверели животни и Кольо извика силно да ме оставят. Още беше на земята, гледайки ме любопитно. Поотупа се, взе две бири и ме хвана за лакътя. Вика да се разходим. Вървяхме мълчаливо до моста на селската рекичка. Там ми подаде едната бира и рече разказвай. Казах му всичко и това, че боклук като него няма право да осквернява свестни момичета като Теа. Той слушаше съсредоточено. Пита ме дали наистина я обичам толкова. През сълзи му се разкрещях, че я обичам безмерно и бих направил всичко за нея, всичко. Гледаше ме сериозно и след малко попита: „Станчо, ти познаваш ли я” ?! Докато се чудех какво да му отговоря, той ми заби едно коляно в стомаха – излезе де що имаше въздух в тялото ми. Очаквах юмручен удар... но изненада – Кольо ме сграбчи и ме прехвърли през парапета на моста. Паднал съм от 7-8 метра в плитката бара – от удара бях изгубил съзнание.
           За два месеца се възстанових и на 15-ти септември бях на училище за последна година. Вървим на там, двамата с Дончо, а по пътя един от пеканяците ми прави гепи. Помислих, че е пиян. Влизаме в двора на школото – всички ме гледат. Втори ми направи гепи. Едно от готините момичета ме заприказва. Баси чудото. В клас ми обръщаха внимание даже учителите. Вече нямахме мизерии по тетрадките. Едно голямо междучасие Теа ме извика да пушим, вече бях убеден, че съм пукнал под шибания мост и сега живея повторно. Лека полека с нея взехме да излизаме. Една вечер се обади да ида у тях, да решаваме задачи по тригонометрия – техните били заминали на погребение. Ем... задачи не решавахме. Направих сефтето с моята богиня. Всичко което си бях представял излезе по-хубаво. После си приказвахме – тя говори, аз слушах. Така изкарахме няколко месеца. Осъзнах, че съм обичал човек който не познавам. Любимата ми слушаше чалга, плямпаше дивотии, беше стисната и неоснователно надменна. Мечтаеше за пари и... май за нищо друго. Тя се оказа изключително плоска и бездарна личност. Имаше само едно уникално тяло и уста полезна единствено за свирки. Заебах я – отегчаваше ме до побъркване.
              Предвид новата ми популярност, животът излезе, че е доста хубав. Даже Дончо намаза покрай мен. Спомням си как един път, вървейки към нас, леля Христина ме викна през оградата на кафе. Рече: „ти си полегни тука и гледай телевизия, аз си знам...” Внимателно разкопча дюкяна ми и...
              Обаче имаше нещо нередно – все си мислех, че промяната се дължи на никаквеца Никола, а не на мен. Той не завърши, а тръгна по строежи из страната да изкарва пари... типично в неговия безотговорен стил. Все пак една неделя го издебнах в тях. Бях готов да се бием. За кой ли път беше гол до кръста(така ходеше и на училище). Покани ме вътре, направихме си салата. Пихме малко на общи приказки. Изведнъж избухнах: „Кольо, какво направи че всички да ми се кефят”. Той бавно ме погледна с хладните си очи и рече: „ти го направи Станчо”. Мълчахме... щях да се пръсна от самодоволство... той стана, махна малката покривка от касетофона и пусна Хелоуийн. От де да го знам, че и той слушал метъл. Пихме още три часа, споделяхме си и много се смяхме. На изпроводяк ми рече: „Станьо, аз никога не съм завършвал наравно” и светкавично ми стовари такъв тупаник, че се прекатурих няколко пъти по старата им веранда. Докато ме вдигаше се смеехме...

              Станчо се ожени за Милена(много готино момиче от друго село) и сега живеят в Германия с трите си деца. На сбора винаги сме заедно...

Разказите ти се четат на един дъх!