Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.03.2019 19:07 - За грешките
Автор: zahariada Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1286 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 20.03.2019 19:09

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
  За грешките


image Категория: Екологично съзнание

http://www.spiralata.net/kratce/index.php/ekos/1968-za-greshkite?fbclid=IwAR1ni8XNd3-WrSB2L5qPIXQIaGnUKdB9RJe1QeQ9P8bUTaP5vfng2hq65TY  

За грешките

Катрин Шулц

(лекция в ted.com)

image

И така, годината е 1995-а, аз съм студентка и с една приятелка тръгваме на пътешествие, от Провидънс, щата Род Айланд до Портланд, щата Орегон.

И така, ние сме млади и безработни, и правим цялото пътуване по странични пътища, през национални паркове и гори – общо взето най-дългия възможен път. И някъде посредата на Южна Дакова се обръщам към приятелката си и й задавам един въпрос, който ме е занимавал тези 2000 мили. „Какъв е този китайски йероглиф, който виждам навсякъде по пътя?“  Моята приятелка ме поглежда напълно недоумяващо. И аз викам: „Нали знаеш, всички знаци, които виждаме, с китайския символ на тях.“ Тя само ме зяпа няколко мига и след това се заля от смях, защото разбра за какво говоря.А това, за което говоря, е ето това:

image

Така, това е известният „китайски йероглиф“ за място на пикник. 

 

Прекарах последните пет години от живота си да мисля за ситуации точно като тази – защо понякога не разбираме  знаците около нас и какво ни е поведението, когато това се случи, и какво може да ни каже всичко това за човешката природа. С други думи, прекарах последните пет години, мислейки за грешките. Това може да ви се струва странен избор за кариера, но има едно голямо предимство: няма конкуренция.

Всъщност повечето от нас правят всичко възможно да не мислят за това, че сме сбъркали, да не мислят за това, че има вероятност ние самите да бъркаме. Разбираме го като абстракция. Всички разбираме, че всеки от нас прави грешки.  Човешкият вид като цяло прави грешки – и какво от това? Но ако става дума за мен в момента,  и всичките ми вярвания, тук в сегашно време, внезапно това абстрактно разбиране за погрешимостта се изпарява – и аз не мога да се сетя за нещо в което греша.

Но номерът е, че ние живеем в сегашно време. Ходим на срещи в сегашно време, ходим на семейни почивки в сегашно време, ходим до избирателните секции и гласуваме в сегашно време. И така ние лъкатушим през живота затворени в този балон на усещането, че сме прави за всичко. Аз мисля, че това е проблем. Мисля, че това е проблем за всеки от нас като индивид в нашия личен и служебен живот и мисля, че това е проблем за всички нас заедно като култура.

Та това, което искам да направя днес е, преди всичко друго, да говоря защо сме затънали в това чувство, че сме прави. И второ, защо това е такъв проблем.

И накрая, искам да ви убедя, че е възможно да се освободим от това чувство, и че ако можете да го направите, това е единствения най-голям морален, интелектуален и творчески скок, който можете да направите.

И така, защо се придържаме към това усещане за правота? Една причина всъщност е свързана с чувството да грешиш. Нека ви попитам нещо – или нека ви попитам вас нещо, защото сте по-наблизо: Какво е чувството – емоционално – какво е усещането да сбъркаш? Ужасяващо! Жест на неодобрение. Срамота. Така, добре, чудесно.

Ужасяващо, неодобрение, срамота – благодаря ви, това са добри отговори, но те отговарят на различен въпрос. Вие отговаряте на въпроса: Какво е усещането да осъзнаеш, че си сбъркал.

Осъзнаването, че си сбъркал може да се усеща като всичко това и като много други неща, нали? Мисля, че може да е опустошаващо, може да е откровение, може и да е доста смешно като глупавата ми грешка с „китайския йероглиф“. Но просто да сбъркаш не се чувства като нищо. Ще ви дам една аналогия. Помните ли анимационното филмче „Шантавите рисунки“ , където жалкият кайот  винаги преследва и никога не хваща кълвача? В почти всеки епизод на анимационното филмче има момент, в който койота преследва кълвача, и кълвачът продължава след ръба на скалата, което е нормално – той е птица и може да лети. Но и койотът продължава след ръба на скалата след него. И което е смешното – поне за шестгодишни деца – е че и койотът е добре. Той просто продължава да си тича – точно до момента, в който поглежда надолу и осъзнава, че е във въздуха. Тогава той пада. Когато бъркаме за нещо – не когато го осъзнаваме, а преди това – ние сме като койота след като е изхвърчал от скалата и преди да е погледнал надолу. Сещате се, ние вече бъркаме, вече сме в беда, но ние се усещаме на твърда земя.

image

И затова би трябвало да пооправя нещо, което казах преди малко. Има усещане, когато бъркаме – усеща се като да си прав.

 

И това е една причина, структурна причина, поради която се затваряме в това чувство за правота. Наричам я слепота за грешките. Повечето от времето ние нямаме никаква вътрешна идея, която да ни подскаже, че бъркаме, докато не е прекалено късно. Но има и втора причина, поради която се затваряме в това чувство – и тя е свързана с културата. Помислете си за момент за началното училище. Седите в час и учителят връща контролните, и едно от тях изглежда ето така:

image

 

Между другото това не е мое. Още там в началното училище и вие знаете какво да мислите за детето получило това контролно. Глупавото дете, беладжията, този, който никога не си пише домашните. И така, когато сте деветгодишни, вие сте научили преди всичко, че хората които бъркат са мързеливи, безотговорни тъпанари – и второ, че начинът да успеете в живота е никога да не правите грешки. Научаваме тези наистина лоши уроци доста добре. И много от нас – подозирам особено много от нас в тази зала – се справят с тях като стават пълни отличници, перфекционисти, супер-успешни. Нали, господин главен финансист, астрофизик, супер маратонец? Изглежда всички сте главни финансисти, астрофизици, супер маратонци. Е, добре. Освен когато се побъркаме при възможността да сме сбъркали някъде. Защото според това, да сбъркаме означава, че има нещо грешно в нас. И ние просто настояваме, че сме прави защото ни кара да се чувстваме умни и отговорни, и добродетелни, и в безопасност.

Нека ви разкажа една история.

Преди няколко години,  една жена идва в медицинския център „Дяконеса - Бет Израел“ за операция. Бет Израел е в Бостън. Това е университетската болница на Харвард – една от най-добрите болници в страната. И така жената постъпва в болницата и я отвеждат в операционната. Тя е под упойка, хирургът си свършва работата – зашива я и я праща в реанимацията. Всичко изглежда е минало чудесно. И когато тя се събужда и се поглежда, казва: „Защо грешната страна на тялото ми е в бинтове?“ Ами грешната страна на тялото й е в бинтове, защото хирургът е извършил значителна операция на левия й крак вместо на десния. Когато вицепрезидентът по качеството на здравеопазването в Бет Израел говори за инцидента, той казва нещо много интересно. Казва: „Поради някаква причина хирургът просто е чувствал, че е от правилната страна на пациента“. 

Поуката от историята е, че доверяването прекалено много на чувството за това, че сме от правилната страна на каквото и да е може да бъде много опасно. Това вътрешно чувство за правота, което всички ние изпитваме толкова често, не е надежден показател за това какво се случва в околния свят. И когато действаме все едно е, и спрем да се питаме дали не бъркаме, тогава свършваме неща като това да изсипем 200 милиона галона (757 милиона литра) петрол в Мексиканския залив, или да потопим световната икономика.

Та това е голям практически проблем. Но също е и голям социален проблем. Помислете си за момент какво означава да се усещаш прав. Означава да си мислите, че вашите вярвания правилно отразяват реалността.

И когато се усещате по този начин, имате проблем за разрешаване, който е – как ще обясните всички тези хора несъгласни с вас? Оказва се, че повечето от нас ги обясняват по един и същи начин прибягвайки до едни и същи злощастни допускания.

Първото, което нормално правим, когато някой е несъгласен с нас е да допуснем, че те са невежи. Те нямат достъп до същата информация като нас и когато щедро им я предоставим, те ще видят светлината и ще се присъединят към нашия отбор. Когато това не заработи, когато се оказва, че тези хора, които имат същите факти като нас и все пак не са съгласни с нас, тогава ние минаваме към второто допускане, което е че те са идиоти. Те имат всички нужни парчета от мозайката, и са прекалено малоумни да ги сглобят правилно. И когато и това не заработи, когато се окаже, че хората които са несъгласни с нас имат същите факти като нас и са всъщност доста умни, тогава минаваме към третото допускане: те знаят истината, но нарочно я изкривяват за техните си зли цели.

И така, това е катастрофа. Тази привързаност към собствената ни правота, ни пречи да избегнем грешки, когато абсолютно ни се налага и ни кара да се държим отвратително едни с други.

Но за мен, което е най-смайващо и най-трагично в тази ситуация е, че това пропуска същността на онова да си човек. То е като да искаме да си представим, че нашите съзнания са тези напълно прозрачни рамки  и можем да гледаме през тях и да описваме света както се случва.  И че искаме всички да гледат през същия прозорец и да видят абсолютно същите неща.  

Това не е вярно, а дори и да беше, животът щеше да е невероятно скучен. Чудото на вашето съзнание не е , че можете да видите света такъв какъвто е. То е, че можете да видите света какъвто не е.

Можем да си спомним миналото и да мислим за бъдещето и можем да си представяме какво е да си някого другиго на някое друго място. И всеки прави това по своему, поради което всички можем да гледаме едно и също нощно небе и да видим това:

image

 

а също и това,

image

 

а и това....

image

 

 

И да, това е причината да бъркаме.

image

 

1200 години преди Декарт да изкаже известното: „Мисля, следователно съществувам“, този човек Свети Августин, е написал “Fallorergosum” -  “Греша, следователно съществувам”.  Августин е осъзнавал, че нашата способност да се прецакаме, не е някакъв срамен недостатък на човешката система, нещо, което можем да изкореним или да превъзмогнем.  То е напълно фундаментално за самите нас. Защото, за разлика от Господ,  ние всъщност не знаем какво се случва отвъд. И за разлика от всички други животни ние сме вманиачени да си го представим. За мен тази маниакалност е източникът и коренът на цялата ни продуктивност и изобретателност.

Миналата година, по разни причини, ми се случи да слушам доста епизоди на шоуто „Този американски живот“ по общественото радио. И слушам ли слушам, и по едно време започнах да усещам, че всички истории са за грешки.    

Отначало си помислих: „Побърках се. Аз станах лудата дама с грешките. Започнаха да ми се привиждат навсякъде.“ (което се е случвало J). Но няколко месеца по-късно, имах шанса да интервюирам Айра Глас, който води шоуто. И му го казах, а той ми вика: „Не, всъщност така е.  Дори“ – каза – „с персонала се бъзикаме, че всеки един епизод на нашето шоу има еднакъв мотив. И мотивът е: „Аз си мислех, че ще стане това нещо, пък то после друго стана. А номерът е“ – каза Айра Глас – „че имаме нужда от това. Нуждаем се от тези моменти на изненада, обрати и грешки, за да накараме историите да се случат.“ А за нас, останалите от публиката, като слушатели, като читатели, ние обожаваме  тези неща. Обичаме когато фабулата има обрати, и подвеждащи моменти, и неочакван край.

Когато се отнася за нашите истории, ние обичаме да сме в грешка. Но знаете ли, нашите истории са такива, защото нашият живот е такъв. Ние си мислим, че нещо определено ще стане, но нещо друго става вместо него. Джордж Буш си мислеше, че ще нападне Ирак, ще намери много оръжия за масово унищожение, ще освободи народа и ще донесе демокрация на Близкия Изток. Но нещо друго се случи вместо това. И Хосни Мубарак си мислеше, че ще е диктатор на Египет до края на живота си, докато не стане прекалено стар и болен и да предаде управлението на властта на сина си. Но нещо друго се случи вместо това. А може би, вие сте си мислели, че ще се ожените за ученическата си любов, ще се върнете в родното си градче и ще си отгледате куп деца заедно. Но нещо друго се е случило вместо това. И аз трябва да ви кажа, че си мислех, че пиша много суха книга за нещо, което всеки мрази и никога няма да намери прием. Но нещо друго се случи вместо това.

Имам предвид, че това е животът. За добро или зло, ние творим тези невероятни истории за света около нас и след това светът се извърта и ни изненадва.

Без да се засягате, но цялата тази конференция е невероятен монумент за нашата способност да бъркаме. Ние току-що прекарахме цяла седмица да си говорим за иновации, и за напредък, и подобрения, но знаете ли защо имаме нужда от тези иновации, и напредък, и подобрения? Защото половината от нещата, които са най-главозамайващи и променящи света, и TED, ех… не проработиха така, нали?

Къде ми е реактивната раница, Крис?

И така, ние пак сме тук. И се получава така. Ние измисляме някоя нова идея. Разказваме още една история. Правим още една конференция.  Темата на тази, както сте чули седем милиона пъти, е преоткриването на чудесата. А за мен, ако наистина искате да преоткриете чудо,  трябва да излезете от това тясно, ужасно място на правотата и да се огледате едни други и да погледнете необятността и сложността, и мистерията на Вселената и да можете да си кажете: „Уау, аз не знам. Може би бъркам.“

Благодаря!

 

Превод Георги Кременлиев



Тагове:   за грешките,


Гласувай:
2



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 39744595
Постинги: 21940
Коментари: 21633
Гласове: 31017
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031