Прочетен: 694 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 18.11.2019 16:47
Може би никога няма да узнаем Тайната на поезията. Но когато попаднем на истински поет, едно е сигурно - по- близко сме до Нея. Винаги съм заявявал, че поезията не е и не може да бъде затворена в клетката на римите. Тя е скрито дихание и нежно сияние. Само онзи, който има сетиво за тях е способен да ги изяви наяве така, че те да станат достояние и на читателите. Това сетиво е душата. Душата способна да преживява висши поетични състояния и да ни заразява с тях, правейки ни щастливо болни от странни емоции. Болест по-ценна и по-желана от най-мечтаното здраве!
По божия повеля попаднах на поет, който пише медитативна лирика, наситена с философски прозрения и обобщения. Щастлив съм, че за мен той е близък приятел. Приятел по дух и по слово. А това е най-дълбинното приятелство. Разстоянията при него не играят никаква роля, ако ще и да са с космически мащаби. Формално ние двамата не се познаваме наживо. Живеем в различни градове. Но това не пречи всеки един от нас да усеща душата на другия и да цени творческото начало у него. Този поет сякаш живее в една "Заредена тишина", дала начало и станала заглавие на първата му стихосбирка, видяла бял свят през 1998г. Щастлив съм, че имам привилегията често да я препрочитам. Щастлив съм също, че тя ми бе подарена от автора "От душа!" и с пожелание за "едно късче тишина от Тракия!". От тази тънка книжка човек може да почерпи повече, отколкото от дебели научни томове литература. Той може да почерпи живо чувство и слово:
Вина
Нека Бог ти прости,
но на мен ми е трудно...
Вярно е, ангел си ти,
но и Бог би се чудил
как потъпкваш любов
и се смееш невинно;
как при всеки мой зов
ти, като вятър пустинен
тичаш през мойта душа
и пееш в нейните струни...
Господи, знам че греша!
Навярно съм болен
от влюбване.
Това живо чувство продължава шествието си в душата и в "Балада":
Огряна от последните лъчи
на залеза в притихналия ден,
спомни си с топлота за мен.
И спомняйки си, просто помълчи.
Ще пърхат мислите с крила
обзети от жадуван плен...
И мигът ще е свещен
ореол, заключил живите слова.
Ще те докосне и ще те гори
на небосклона тъмносин
звезда-самотница с един
зов от мислите ти повторим.
Луната мъдро ще те озари,
но ти едва ли ще заспиш...
Хоризонтът виното изпи
и пее в сънните гори.
Не всеки има талант да пише медитативна лирика, но когато този талант е налице, той е като водопад, обливащ с щедри пръски читателя. Осезателно почувствах това в двукуплетната поетична миниатюра "Водопад":
Стремително засилване и скок
във водната енергия на масите -
пропадаща дъга, пръски на възбог
и ахване на светлина прекрасна.
Немеят думите пред този вик
на свободата с болка възвестила:
скалите тук са земната ми сила
и тя преражда радостта ми в миг.
Сега, намирайки се в предверието на зимата, ще усетим с особена сила въздействието на "Зимен сън":
Зимата ни опрощава греховете
с безмилостните ветрове,
когато сняг в косите ни засвети
и бащин глас в съня зове.
Тогава нощите са тъй безкрайни,
че пролетта е скрит мираж...
Земята пази светлите си тайни
в един неповторим колаж...
Миниатюрите на гениалния унгарски поет Шандор Петьофи винаги са ме удивлявали, но в "Заредена тишина" попаднах на също толкова силни миниатюри. Една от тях, посветена от автора на Андрей Андреев, веднага привлече вниманието ми:
Реди човекът черните бразди
и вижда как ще избуят пшениците.
Дано потта му народи
зърна за хората и птиците.
И той върви с душа погалена
от мисълта за едър клас,
за хляб, за лятна пещ опалена
от слънчева любов и щедър глас.
Едно чисто Христово обобщение ни предлага "Търговци в храма":
Оглеждат, хитруват, купуват, продават
несметните цветове на дъгата.
Монетен звън небето удря
и блясъкът ги заслепява.
Единствен Бог мълчи от болка
и заплаща с греховете им.
Смея да твърдя, че горното стихотворение би получило овации и от големите испански поети - Хуан Рамон Хименес и Федерико Гарсия Лорка.
Усетих силата на авторовото перо и в стихотворението "Нощта на лисиците":
Будуващата нощ мълчи с петлите си.
И светлите им гласове са спомен.
Ослушват се лисиците без плячка
и с жадна страст сънуват пиршества.
Далеч е утрото на избавлението.
Сънят залъгва гладните илюзии.
Уникален и изчистен от всичко излишно стих, поднасящ ни прозрения и обобщения! Порази ме и стихотворението "Път" (посветено на Стоян Господинов). То е висш синтез на човешка емоция и философска мъдрост:
По хребета на дните си вървя
и всяка стъпка ме отмерва.
Край мен притихнали нивя
отпиват сила от земята черна.
Повтарям някой преди мен
и разговарям с мама тихомълком.
Все ще стигна някой ден
копнежа да разбирам мъртвите...
Болка, прозрение и мъдрост, лъха от стихотворението "Раздяла":
Всяка дума е излишна,
но ръцете ни се търсят
като полюси различни,
ако любовта възкръсва.
Всяка дума е излишна.
Теб те има и те няма.
И далечна си и близка.
Ту реалност, ту измама.
Всяка дума е излишна.
Никне между нас забрава.
Спомените ни предишни
в тишините се спасяват.
Толкова силни редове съм срещал само у Пеньо Пенев. А ето го и стихотворението дало заглавието на самата стихосбирка:
Заредена тишина
Една примамлива безбрежност
пътува с дневните ни грижи
и мисълта за миг и вечност
в безсънното ни време движи.
Разстила мъдрост тишината
и всеки миг я пресъздава.
Бълбука извор от душата
и струи светлина засява.
Във въздуха витаят знаци.
Кога ли ще ги разгадаем?
Далечни звездни тайни чакат
неутешими сред безкрая.
Пробудените хоризонти
зареждат с вечност тишината
и тя минава през сезоните
с душа от слънцето възпята.
Отлично подбрано заглавие на отлично стихотворение - нали?!
Ала какво са поетичните прозрения, ако в тях няма частица човечност и топлота. В стихотворението си "Бездомна елегия" (посветено на дядо му Кольо Гатев, кавалер на два кръста за храброст, с мечове. Воювал за обединение на България, 1912 / 1918г.) авторът ни доказва убедително, че умее да пише и такава поезия:
Сега си спомням дядовата къща
с високия чардак и витата лоза...
В двора орех стар разгръща
сенчеста прохлада. В една сълза
днес пазя този спомен свят:
строшени мечове, но дух огромен!
Къде си дядо!
Напусна този свят.
Сега без теб съм тъжен
и бездомен...
Във "Везни" сякаш отеква един Хамлетов въпрос - кое е по-важно за поета - разумът или сърцето. Въпрос, чийто отговор е чисто индивидуален и трудно предвидим. Но да погледнем с очите на поета:
Кое ли блюдо в мен ще натежи -
разумът или сърцето?
В опора нежна животът ги държи
между земята и небето.
Смълчано нося съдбовния си кръст.
Пътувам бавно към звездите.
Дочувам думи: за обич и мъст.
Дано не ми олекнете в очите.
В "Екзистенция" авторът стига до прозрението: "На таланта трудно се прощава. Навярно, защото е невинен." Стихотворението е превъзходно развитие на тази тема, което ме задължава да го цитирам:
На таланта трудно се прощава.
Навярно, защото е невинен.
Нима на любовта е нужна слава
или пък някаква си там сервилност?
На таланта трудно се прощава:
За радостта посята във душата,
за думите, които ни спояват,
за усмивката на добротата...
На таланта трудно се прощава...
Но кой не иска с него да живее?
Ненужните слова жадуват слава.
И кой ще забрани на слънцето да грее?
То ме подсети за едно позабравено стихотворение на покойния поет Николай Кънчев:
Ван Гог
Небето има
повече слънца,
отколкото се вижда.
Човекът има
повече лица,
отколкото се вижда.
Земята има
повече глупци,
отколкото се вижда.
Оплетени сме
в повече конци,
отколкото се вижда.
Да слагаш с болка
страшните бои,
но никой да не вярва.
Умът ти даже
да се побои,
но никой да не вярва.
Да казваш с точност
всичко за света,
но никой да не вярва.
Да стигаш често
чак до лудостта,
но никой да не вярва…
Безкрайно е жестока участта
да имаш дарба!
Пример на удивителен синтез между природна красота и мъдрост представлява стихотворението "Гора":
Тиха е гората пак.
Есента ѝ носи мисъл
и предчувствие за сняг...
Тук ли стихове съм писал?
Утрото я осребри
и разискри цветовете.
По пътеката дори
златолиста святост свети.
Колко още ще вървя
в тишината й премъдра?
Днес отронени пера
с пируети я накъдрят.
Шепнат удивени пак
стиховете неизпети:
"Иде, иде зноен сняг!
В него минзухари светят..."
Финалът на стихосбирката е "Изповед" и признание с чисто даоски оттенък:
Всяка несполука
взривява в мен
ново усилие.
И аз
(за кой ли път?)
тръгвам да се търся.
Около мене: гола истина
остра като кремък
с който всеки миг дълбая
своята съдба.
Ще ми се да добавя, че от искрите на този кремък ще се родят още много нови пламъци, пръскащи душите ни празнично с бенгалски поетични огнени пръски.
Бъди жив и здрав, скъпи приятелю и поете - Ранрозар (Стойчо Станев)! Благодаря ти, че чрез скъпия ти дар - стихосбирките "Заредена тишина" и "Петият сезон" (издадена през 2000г.), ми даде възможност да съпреживея прекрасното ти творчество. Нека Бог благославя и вдъхновява перото ти за нови творчески постижения и да те дарява с творческо и физическо дълголетие. Амин!
...картинкатаа...заля ФейсЪ..
Деца, които не успяха да откраднат-или д...
Сто пъти " браво" и благодаря за удоволствието да прочета този постинг.
Навярно, защото е невинен.
Нима на любовта е нужна слава
или пък някаква си там сервилност?
Сто пъти " браво" и благодаря за удоволствието да прочета този постинг.
Стойчо Станев е автор от град Казанлък. Стиховете му винаги са ме впечатлявали. По тази причина написах нещо за първата му книга. Трогнат съм от хубавите ти слова!
На таланта трудно се прощава.
Навярно, защото е невинен.
Нима на любовта е нужна слава
или пък някаква си там сервилност?
Стойчо е синтез на висок морал и голямо поетично умение. Такива хора са достойни за уважение. Пожелавам ти една превъзходна седмица на успехи и творчески инвенции!