СТИХОВЕ

Росица Копукова

 

 

 

ИЗКАЧВАНЕ

 

Изкачването към върха е риск –

оставяш се единствено на вятъра,

а долу, много долу, в ниското

бледнеят врагове, но и приятели.

 

Понякога те стават врагове

или пък недоволни, замълчават,

малцина те разбират, но зове

амбицията там да се изправиш.

 

Изкачването на върха е труд

и дарба, и безкрайно вдъхновение,

там няма топло, там е вечен студ,

над тебе – само Божие спасение.

 

И аз го зная, и вървя напред,

нагоре, просто погледа не свеждам,

как драска, дърпа малкия човек

да убоде голямата надежда.

 

Е, аз съм силна, волна и добра

за светлите души. Несъкрушима.

Изкачвам се. И мой ще е върха –

във творчеството съм непобедима.

 

28 ноември 2009 г., София

 

 

 

 

ИЗПОВЕДНО

 

Мекушавите хора не търся,

и не вярвам на лесните думи,

хубостта е пендара изтърсена,

без почтеност и без добродумие.

 

И прикритите хора отварям

по интуиция – до яснота,

но от истина много изгарят,

аз ги духвам – като пепелта.

 

Не за всеки съм, не е и всеки

паралелен на мойта душа,

може би съм дошла отдалеко –

сатанизма в борба да руша.

 

силна духом, с премерени стъпки –

все пак влезли сме в новия век,

ще усетя и първите тръпки

на различния вече човек.

 

Твърде низост преминах със вяра,

а над мен, зная, пазеше Бог,

аз живях социално, без мяра,

без еснафство и бях съдник строг

 

над алчника и над примитива,

и такава оставам до днес,

но със стария век си отива

и премного изгубена чест,

 

враговете сломени ги виждам,

отминавам и крача напред,

има още какво да съзиждам

и в бита, и в красив словоред,

 

има още неказани думи,

непостигнати още неща,

неизминати приказни друми,

чудни срещи и чудни места.

 

Искам всичко да видя и зная,

искам хубави хора край мен,

искам мир да звъни във безкрая

и духовност във бъдния ден.

 

31 декември 2007 г., София.

 

 

 

 

НАПЪТСТВИЕ

 

В душата ми пристъпвай като в храм,

без напеви по булевардни теми,

защото нежна лира свири там –

излива стихове или поеми.

 

И другояче времето тече,

и другояче спорове се водят,

не е успяло никое момче

да я сниши и с грубости да броди.

 

Пет изречения за толеранс

и ето – разделили сме нивата,

намериш ли ти верния баланс,

ще те погълнат с обич сетивата ми.

 

В душата ми, божествен, има дял

и стойностно със нея се говори,

тя има свой космичен идеал –

не се предава, за това се бори.

 

В душата ми пристъпвай като в храм –

икони са героите лирични

и Божия повеля е, аз знам,

да бъда с думите красива и различна.

 

Кой би отрекъл, че не е това

възвишеност велика на Всемира.

В мен няма черни мисли, затова

и словото ми звездно не умира.

 

21-22 февруари 2008 г., София