В онзи съдбоносен ден, вратата се отвори с трясък. Нямах време да отреагирам, когато тя се строполи на пода и на прага се появи неговата висока, стройна фигура, на поддържан и умел престъпник. Познавах я вече до болка, знаех почти всяка бръчица по лицето му, цвета на кожата му когато бе ядосан, пребледнялостта му, когато беше притеснен, макар никога да не разбирах защо. Говореше отвеяно, сякаш ми разказваше всичко, но не влагаше всичкия смисъл в думите. Премълчаваше действието... причината, оставаха само увисналите хиперболи и метафори, които използавше. Говореше поетично по някой път, друг път полудяваше и ме притискаше в стената, казваше ми да замълча и да не плача. Да не издавам нито звук, за да не ме чуят, за да не чува той за страданието ми. Очите му показваха достатъчно, показваха му всичко, сякаш тъмния им цвят му позволяваше да проникне през мен и да прочете всичките ми мисли, да разбере кога се чувствам добре, колко ситуацията ми позволяваше, да разбере кога не мога да преглътна нещо; кога съм гладна, кога жадна. А аз мълчах през всичкито време. Не казвах и дума. Сякаш ме познаваше. Нито веднъж не попита за истинското ми име, винаги ме наричаше Антеа, а аз него безмълвно наричах Любов.
Пристъпи напред и протегна ръка пред мен. Чак тогава видях бинта, нескопосано увит около дланта, пропит с червена течност, кръв ще да беше, нямаше друга възможност. Бе свалил онези кубинки, камуфлажните панталони ги нямаше, нито протритите дънки или пък развлечените дънки. На мястото на онзи неглиже, но все пак магнетичен мъж, се бе настанил съвсем различен човек. Носеше черен, скъп костюм, кожени обувки, за които сигурно бе дал много пари. Косата му бе оформена прилежно. Очите ми се разшириха от изненада, докато сърцето ми биеше за пореден път забързано... но дали от очарование или от поредната неприятна емоция.
Аз за разлика от него не носех повече от стар парцал, който трябваше да минава за лятна рокля, а дори не знаех кой сезон е навън. След поредната зима изгубих представа за времето.  Не ми беше нужно... аз живеех, за да умра някой ден, по възможност по- скоро.
-Изправи се, Антеа.- плътния му глас достигна до мен, а аз го послушах, нямах избор, не исках да имам.
Изправих се несигурно на треперещите си крака и закрачих внимателно, боса по пода, като внимавах да не стъпя на някоя на скоро счупена плочка, която да разрани стъпалото ми. Протичах последните два метра и поех ранената му ръка нежно, ала той стисна моята. Усетих влагата от кръвта му. Дръпна ме рязко, прегърна ме през раменете с другата и зарови лице в косите ми. Усетих как вдишва аромата им, макар да усещах само аромата на неговия скъп парфюм. Остана дълго така, дори не помръдна, стискаше ме, но аз можех да понеса тази прегръдка, беше пропита с нещо различно от преди... сякаш беше за последно... сякаш беше последна. Не исках да свършва.
-Това е за последно. Обещах ти! Спазвам обещанието си, малка Антеа. Запомни ме с добро, запомни ме като Саша Лесбърн, не с друго име! Свободна си. Можеш да излезеш от тук, но никога повече не ме намирай. Аз няма да съм там, където ще си ти.- говореше тихо, но ясно, сбогуваше се, а в гърдите ми се надигна неприятно чувство.- Излез през тази врата и не се връщай повече- каза ми и ме отдръпна от себе си.
Отмести се от вратата и ми направи знак да изляза, а на лицето му бе изписано равнодушие, несъответстващо с думите му.
Пристъпих напред неуверено, прекрачих прага и не се случи нищо. Сърцето ми задумка бързо като на птичка. Аз бях свободна! Беше ли редно? Беше, по ангелите! Беше най- редното нещо в момента.  
-Благодаря ти.- с пресипнал глас пророних едва едва. Първа дума от години... от десет години.- Благодаря ти, че те има!

//2007 година
-Подпишете се под показанията си, госпожице Сарафова.- полицая обърна листа към нея и подаде съвсем обикновената химикалка.- Простете, но ще Ви помоля за едно последно нещо.
-Какво е то?- попита Екатерина Сарафова и престъпи от единия си крак на другия, усетила бодличките в него. Усети как две малки ръчички дърпат полата й и се наведе, поемайки детето на ръце, изглеждаше някак неспокойно. Косата му, тъмна почти като катран, а очите... дълбоко кафеви, красиви.
- Да го идентифицирате.- довърши полицая.- Само Вие можете.
Екатерина кимна, изостави момченцето на едно от канапетата в помещението пред моргата.
-Изчакай тук, Сашинка, мама ще влезе за малко с чичкото в студената стая.

Много интересна история, следя я с интерес ... ама защо ли така ми е познат стила на скиците, както и подписа ... Хей, човече радвам се че пак си почнал да рисуваш!