Отдавна във душата не вали,
признавам, че на младини валеше,
отдавна вече тя се вкамени
и отболя, което ме болеше.

Не можеш да останеш журналист
със дъжд в душата, с белези от рани,
но виж, да бъда грам идеалист,
това наистина си го запазих.

От сто мъже по-твърда съм и знам,
че иначе не се и побеждава,
ала в поезията като в храм
пристъпвам и вежливо се покланям.

И тя спасява моята душа,
защото е подарък от небето.
И да измитам тук, и да руша,
чрез нея пак въздигам битието.

2016г., София

Росица   КОПУКОВА