Делник е и делнично летим
след кафе по своите задачи,
в някой ъгъл просяка стои
и дете на улицата плаче.

Някъде се бори инвалид
да прескочи с мъка тротоара.
Всеки сложил броня като щит,
все по старому ли ще я кара?

Тази, неподадена ръка
най - тежи в сърцето ми, човеци,
имаме очи за красота,
нямаме очи за малко нежност.

Знайте, няма времето да спре,
ако утешите за минута
инвалид и старец, и дете
в днешното софийско свежо утро...


25 май 2017г., София

Росица КОПУКОВА

Ама в този оглушял за чуждото нещастие свят, кой да те чуе...?

Силно и замислящо стихотворение!

а дано, приятелю.

утешиш някой прокълнат провинциален поет. Един май много копнее за ласките ти...

ама не ща.