Луд на улицата ще те заговори,
нормален подминава като дух,
странни дебри времето разтвори,
за някои май станах Мечо Пух.

Мнозина ги побърква самотата,
отдушник търсят някъде навън,
но обществото тряска ти вратата
със поглед като тъп беззвучен пън.

И в мене виждат някаква утеха,
навярно по лицето ми личи,
различни хора, спират ме полека
с надеждата за думички добри.

Не им отказвам и им отговарям,
за да разтворя нечия душа.
Домът си аз за всеки не отварям,
но и надежда чужда не руша.


18 септември 2017г., София
Росица   КОПУКОВА

но без да се прекалява. Мъдро стихотворение,
със закован превъзходен финал!

но незлоблив, идва и те заговарва и все при мен, как да не поговориш, да не се усмихнеш, да не кажеш добра дума?!

освен обичайните си пиянски цинизми, като поизтрезнее, че съм била лицемерна в последната строфа. Вярно, Мисана, като пропадна общата им идея със Станков да го пробута в моя апартамент, какво да каже? Пълен провал!

някои по- особени хора от блогбегето непрекъснато се занимават с теб.

Апостоле.