Със сигурност отвъд са по- добре
и с позволение помагат ни отгоре,
но тук ги няма близките и те
не могат повече да ни говорят.

Да сътворят домашния уют
във земните си образи и нрави,
каквото да говорим, вейва студ,
като сираче мъничко оставаш.

Нататък трябва да се бориш сам
с надеждата, че в сън ще те спохождат.
При Бога сигурно добре са, знам,
но тук навява ни една тревога.

И нишката е скъсана дотам,
додето е пътеката за гроба.
С утехата, светът е Божи храм
и Бог ще ни благослови отново.

5 ноември 2017г., София

Много красив стих.

Общочовешки и повдигащ завесата на тайнството. Хора сме и сме слаби. Иска ни се нашите близки да са тук заесно с нас на Земята, ако може за вечни времена. Това, обаче, не е възможно, защото и самата Земя не е вечна. Отразила си по перфектен начин земните ни тревоги, но финалът ти ни дарява с утехата, че Бог ще ни благослови отново. Повтарям - изключителен стих!!!

винаги намираш най-точните и хубави слова за анализ.

Хубаво стихо...

Марине.

Красив стих, затрогващ!
Поздрави, Роси!

радвам се, че си дошла.

Буди чувства и размисли.
Поздравления, Rosiela!

за хубавите думи!