По пътя към последния завой,
където се изхлузва битието,
дано намери старостта покой,
дано да има радост във  сърцето,

дано утихнат бурите в деня
под Божията милост, докъдето
живял си ти по свои правила
и всичко е и дадено, и взето.

Надежда има в  оня светъл миг,
когато непознат ръка подава
и ти разбираш, че не си велик,
а само смъртен в земната забрава,

и ти разбираш, просто си човек,
назад оставил суета и слава,
и ако има някой друг сега до теб,
то само тази сила ти остава.


21 март 2019г., София
Росица  КОПУКОВА

Изпълнен с топлота и загриженост за всички човешки същества. Обобщаващ житието и битието им. И изказан много поетично. Такава е горчивата истина - дано се намери поне един до нас, който да ни изпрати от този свят, когато времето за това наближи, за да си отидем достойно.

Честита пролет, Роси! И нека Бог продължава да те вдъхновява!

помогнах й да слезе от трамвая, тя се разплака и накратко ми се оплака. Разчувства ме. Не са една и две такива души.

би трябвало да има стих и за инакомислещите. Ето какво имам предвид:

“По пътя към поредния запой...“

Има нашенски творци, които само за това мислят, само за това живеят. Ръководят се от девиза “Къркай, пукай, смучи, поркай! До посиняване, до припадък.“

Къркане до откат! Та да не прокиснат пукницата и шльоковицата.