Ловя отчаяния миг
преди душата да потъне.
И вдигам образа безлик
със думи точни, с думи мъдри.

Обаче - тя де, мъдростта,
си има все брилянтна права
и слага те в реалността,
защото тя не е забава.

И губиш се. За този друг.
И сякаш истината твоя
не се отнася днес и тук
за същия човек. И тоя

зачезва като метеор,
далеч, далеч във необята.
Какво ли е това? Позор!
Или е друга дума слята?!

25 юни 2019г., София
Росица КОПУКОВА