Този септември беше смъртоносен,

не че не срещаме смъртта на път,
но този - като облак градоносен
за мен внезапно промени светът.

На единайсти кулите близнаци
се сринаха и всичко занемя,
но още нямах съдбоносни знаци,
че мама ще я грабне Вечността.

Не знаехме у нас дали сме живи,
не знаехме и как ще продължим,
годината - объркана и дива,
не ни остави сили да стоим.

Подаде ни се знак, че злото идва,
първо навън, а после у дома,
но онова, което си отива
не слага всъщност края на света.

А само Бог бележи бъднината
и който си е грешник, плаща дан,
невинните пътуват в светлината
и всъщност не оставаш просто сам.

Те преминават свойта бариера,
за нас е мъка, горе - красота,
падат илюзии, падат химери
и се отчитат всякакви дела.

И вече осемнадесет години,
с потулената болка настрани,
със времето оставаме роднини
и молим Бога да ни съхрани.

31 август 2019г. София
Росица КОПУКОВА

Чудесен стих в памет на майка ти, Роси и на онези събития от 11 септември 2001г., когато злото показа своята разрушителна сила и светът видя отново лицето на сатана!

Тогава си отиде баща ми! Бог да прости нашите близки!

Бог да ги прости. И аз имам покойници близки през ноември - дядовци.

Тази, от която никой не се е върнал!