Стационарен телефон от памтивека,
сглобен от моя татко - адвокат,
стои над раклата на почит вечна,
тогава моят татко беше млад.

И аз го бърша, тайно си поплаквам,
а той без звън ме гледа със очи
и жица има, има си слушалка,
и спомени си има, но мълчи.

От времето на телефонна радост,
до днешния мобилен апарат
е минал цял живот и епохалност,
тогава моят татко беше млад.

А на епохата черта не слагам,
тя има специфична красота,
да си стои, по-скъп ми е от всякога
и да ми спомня думи с топлота.

Аз пак ще го забърсвам и на почит
над раклата докрай ще го държа,
над времето и неговия прочит,
защото е емблема на дома!

11 януари 2020г.,София
Росица КОПУКОВА

най-скъпият човек за една дъщеря и превръщането му в "емблема на дома", е постигнато, както чрез конкретиката на образите, така и чрез рефрена: "тогава моят татко беше млад". Това придава особена прелест на стихотворението и засилва безусловното му въздействие. Поздравление за майсторски написаната поетична творба, Роси!

След като загубих родителите си разбрах, че ми е нанесена смъртоносна рана, от която никога няма да мога да се оправя. Но животът продължава.