Навярно своя път чертае мракът,
но как изглежда, аз дори не знам,
съзнанието ми бележи знакът-
къде е светло, ето - аз съм там.

През ветрове и дъждове, и бури
минавам под вълшебната дъга,
и ,след житейските карикатури,
осмислям си успешно аз деня.

Насън или наяве виждам светло
и моят път, насочен пак напред,
благословен направо от небето,
човек ме прави, не само поет.

Долавям, тази Божия закрила
дарява ми се, за да бъда аз
да някого по път душевна сила,
когато е закъсал в някой час.

Аз думите намирам на момента,
с които някого да утеша,
присветва лампичката от небето
и ми подсказва как да не греша!

25 януари 2020г., София
Росица КОПУКОВА