Очакваха ме белите брези:
- Къде се губиш?- питаха ме вчера.
- Корона вирус, милички, струи,
и, казват, не е никаква химера.
- А ние устояхме под снега,-
разказват ми иглики пъстрооки.
И двора ми със вечна красота,
със боровете, кимящи високо,
ми шепнат сякаш:
- Ние сме си тук
и чакаме те с обич да се върнеш,
даже при проблемите напук,
светлината тебе ще прегърне.
Старите дървета с порив нов
като стражи в двора зеленеят,
някъде оглася с любослов
първа птица цялата Вселена.
Как да не въздъхнеш:
- Бог е с нас,
щом сме живи, здрави и споени
с този хубав и очакван час,
с цялата природа преродени.
Ех, моят свестен работлив баща
остави ми любов, и двор, и къща,
за творчество я сякаш завеща,
където все душата ми се връща.
7 април 2020г., София
Росица КОПУКОВА