Зелените очи на самотата,
ме наблюдават, щом творя илюзии
за хора, осъзнати по Земята,
с неизмеримо благородни чувства.

Намигват ми, оставят ме свободна
да взимам най- красивите решения,
да се приемам утре за върховна,
достигнала до бъдещи прозрения.

Защото самотата на поета
е знак за някаква добра проекция.
Кога ли ще се сбъдне и не зная,
но пиша с порива на ветровете.

И имам нужда в нея да се скрия
и в своята вселенска интуиция,
небето във душата да попия,
да ми подскаже даром своя истина.

26 април 2020г., София
Росица КОПУКОВА

както и вътре в самия стих. Не съм се сещал никога за подобен образ, затова изненадата ми от него беше пълна. И си много права, Роси, че в поета винаги има нагон за самота. Имам предвид у истинския поет, а не у гротескови образи, които са готови да се нальокат с бира или ракия на някоя пейка с други бродяги като тях. За тях самотата е бич божи. Ти пишеш за свещената - творческа самота, в своето хубаво и много интересно стихотворение. Поздравявам те и ти пожелавам здрава и успешна нова седмица!

Тогава ще идем до Варна и ще помолим Чучето да ни заведе на лимана. Та да се насвяткаме там като казаци.