Зави машината за сенокос,
летяха корди, слагаха се нови,
на много клони се преряза нос,
бунтуваше се смелата природа.

Две ножици безсрамно изтъпи
и още малко работа остана,
тревата не се дава и не спи,
свисти: " След следващия дъжд ще стана".

И още ще се развърти коса
и препарат пак майсторът ще пръска,
борба е истинска да си трева,
и да си клон, не искащ да се къса.

Земята много здраво ги държи,
по-здраво даже и от чернозема,
една идея в мене окръжи:
как пример от природата да взема.

Ще падат още корени из път,
с мъжете якостта си не предават.
Красив, но малко див е моят кът,
който се боря да опитомявам,

хем боря се, пък хем се възхитя
на цялостта на земното единство.
Машината сто корди разпиля
лудя, щуря, направо си безчинства

и пак да среже всичко не успя.
Приключихме, да има и за после.
Земя от глина, спойка с вечността.
Оставя те без дъх и без въпроси!

17 юни 2020г., София
Росица КОПУКОВА

Но често ни се налага да въдворим ред. И тогава възникват такива хубави стихове като твоя, Роси.

"и пак да среже всичко не успя.
Приключихме, да има и за после.
Земя от глина, спойка с вечността.
Оставя те без дъх и без въпроси!"

Как хубаво си го казала! Не може да се изрази по-точно. Поздравявам те!