На водопад приличам, да ви кажа,
отнякъде пристигам със замах,
помитам всичко, без да се размажа,
без никакво усещане за грях.

И езерото правя своя пристан.
Разлива се спокойната вода,
отгоре пак бучи и няма спиране,
как ми харесва тази бистрота.

На границата с вечността общувам,
във въртележката небе - земя,
на водопад приличам - малко чудо,
пътуващо през камък и скала.

Не знам и откъде намирам сила
да бъда истинска - като вода.
Така се чувствам. И намирам милост
на езерото в пазвата добра.

24 септември 2020г., София
Росица КОПУКОВА

Не само сравнението с водопада, но и майсторски намерените съществени негови черти. Така стихът максимално се одухотворява и заживява в камертона на истината:

"На границата с вечността общувам,
във въртележката небе - земя,
на водопад приличам - малко чудо,
пътуващо през камък и скала.

Не знам и откъде намирам сила
да бъда истинска - като вода.
Така се чувствам. И намирам милост
на езерото в пазвата добра."