От прозореца всеки ден чакам зората.

Тихо се изкачва по етажите над двете сгради отсреща:

в началото колебливо, после забързано,

докато се запълни процепа помежду им.

А когато мракът съвсем изтънее,

изгряват ореоли:

ягодови, алени, пурпурни –

захарен памук за ранна закуска.

Цветовете – вече разсънени до корен,

се състезават с упорития градски смог –

изящните им извивки

са повторени в делнично сиво.

В пет и единайсет

следобедът се оглежда в стъклата:

синьото на здрача елегично потича – звезда,

която излива сълзата си от дъното.

И вселенската тъга

капка по капка се търкулва по стръмното на мрака.

И зазвъняват нестройни камбани.

Дъжд – над рижавия гребен на сезона.

В този вторник – по-стар и от света.

Публикувано в Public Republic