СТАЯ ПОД НАБЛЮДЕНИЕ

                                Христина Мирчева      

       За всички беше необичайно хирургът да се мотае часове след операция из коридорите или да остава сам в кабинета си.    
   Д-р Сивков тръгваше веднага след приключването на последния за деня тежък случай. Но не бяха ли всички случаи тежки? Онкологичният отдел на болницата работеше на пълни обороти. Луминесцентното осветление само засилваше впечатлението на крайно изтощение, изписано по лицата и на лекари, и на сестри.    Вложиха много пари за монтирането на камери във всяка стая, за да следят пациентите - някои от тях не бяха в състояние да натиснат дори паник бутона. Доктор Сивков имаше достъп до всички камери чрез някакво специално устройство, което IT специалистът – рошаво, бързо, мълчаливо и разбиращо от всичко момче, инсталира на мощния му компютър.    Докторът се славеше с това, че не се доверява много много дори на най-преданите си приятели. Въпреки умората предпочиташе нещата от деня да минават през него. По никакъв начин не можеше да си позволи небрежност или пропуск, или грубо отношение към болните. Всички знаеха – и при най-малката нередност следваше автоматично уволнение с лоша препоръка, в най-добрия случай - без препоръка.    Енергията му беше неизчерпаема, насочена единствено и само в работата и никакви мили усмивки или широки деколтета не бяха всъстояние да променят този аскетичен подход. С една дума – не го обичаха, но му имаха страха и уважението и той искаше точно това.      
   Седеше вече час в кабинета си, взрян в монитора. Ако някой го видеше случайно, нямаше да познае сурото, смекчено сега от трудно обяснима нежност лице. Беше единичната стая на възрастна жена, не по-малко от 80 годишна, приета преди седмица. Клиничната пътека беше изтекла преди два дни и като безнадежден случай беше повече от ясно, че стаята трябва да се освободи за друг спешен случай, но д-р Сивков даде да се разбере, че бабата, както всички тук се обръщаха към жените след 60 и дори след 50 години, ще остане до последно нареждане. Жената беше вече почти неподвижна. Ракът на гърдата внезапно и бързо обземаше цялото й тяло. Станеха ли краката трудно неподвижни, всичко беше ясно. Държаха я на системи, с които впръскваха обезболяващи, а хапчетата за сън стояха на шкафчето до неизменния натурален сок, от когото тя изобщо не вкусваше. При такива случай главният лекар обикновено казваше на близките: „Взете си я в къщи“. „Вземете СИ я“ впрочем казваше всичко.     
   При взиране ставаше ясно, че в стаята има и друга жена – много по-млада от болната, най-вероятно нейна дъщеря, която идваше всеки ден в един и същи час на смрачаване и която неизменно носеше книги или списания и ги трупаше на нощното шкафче. Тя оставаше задълго в стаята, седеше неподвижно на стола, взряна в лицето на спящата, която, упоена от лекарствата, потръпваше и движеше безшумно посинелите си устни. Често пъти сядаше на парапета на прозореца с изглед към шумния булевард. Клоните на огромните кестени влизаха в стаите. В началото на месец май гледката беше изумителна заради разлистването на дърветата. Белите им пирамидални цветове цъфтяха буйно,  устремени към облаците. Кестените бяха свидетели колко нелечимо болни си тръгваха завинаги оттук дори през май, когато цялата природа оживяваше след студовете. Д-р Сивков водеше упорити дела с общината и с наглостта на разни фирми, на които не би им мигнало окото да посекат старите кестени в името на малко повече печалба.    
   Той се беше поровил усърдно да разбере някои неща около това семейство. Младата жена, която всъщност не беше никак млада, го объркваше с ненарушимото си мълчание, с навика си да сяда на парапета на прозореца и да записва бързо нещо в големия си тефтер. Как искаше само да разбере какво записва!    
   Беше сигурен, че не е нещо, свързано с рекламация на обслужването, а с нещо много лично. Лицето на жената изглеждаше тъжно, но в никакъв случай отчаяно. Знаеше, че ако сега й каже „Вземете си я“, тя ще разбера истинския смисъл на думите и няма да упорства за продължаване на лечението, както се случваше в почти винаги - близките не искаха да разберат как понякога достойнството на болния е по-важно от тяхната загриженост.    Колкото и да приближаваше кадъра, все не успяваше да разчете написаното. Докато един ден жената от прозореца вдигна очи и сякаш го погледна. Той неволно се отдръпна назад засрамен от воайорството си. Камерите бяха добре прикрити, външен човек не би се досетил, че изобщо има такива в стаите. И все пак нещо в нейния поглед го смути и го накара да се изчерви – него, именития хирург, безпощадното острие, както го наричаха зад гърба му. Продължи да я наблюдава, когато тя излезе от стаята и тръгна по коридора към изхода.    На следващия ден санитарката намери под леглото листче, изписано с нечетлив бърз почерк, отдалечи го от трудновиждащите  си очи, повъртя го в ръцете си, смачка го с досада и хартиената топка полетя към черния чувал с отпадъци.    Година по-късно д-р Сивков, които следеше отблизо новоизлезлите книги – не само специализирана литература, но и художествена, видя познато женско лице на последната корица на малко томче с разкази.     
   - Прибавете и тази книга към останалите – обърна се той с лека усмивка към  книжарката.     
   - Ех, всички клиенти да бяха като Вас, докторе! – отговори момичето и едва забележимо се изчерви.   


       От бъдеща  нова книга с разкази на Христина Мирчева "Северен прозорец"