Не издигам стени 
от дистанция, гордост и его
и отварям врати
на очите си и на сърцето.

И обичам така
по човешки да свети простора,
да подавам ръка
с моя максима:всички сме хора.

Но настава момент:
интуиция светва в душата,
не деля сантимент
между себе си и Сатаната.

Без да мразя до гроб,
се стремя да приключа с проблема.
После казвам си: стоп!
И започвам със нова поема.

В този чуден живот,
дето с Божа закрила живея,
някой спъне ме в ход,
за да го преодолея.

Не разбирам съвсем
аз на Злото потайната роля,
със балонен обем,
на финала със Злобата гола.


6 юли 2021г., София
Росица КОПУКОВА

а може би и двете едновременно. И всичко това през призмата на една жизнеутвърждаваща философия.

"И обичам така
по човешки да свети простора,
да подавам ръка
с моя максима:всички сме хора."

Стихотворение с голямо въздействие върху читателя. Свалям шапка!