Навярно тъгата си има пътека в душата ми,
но тя е застлана със шума и става невидима,
а аз тържествувам с лъчите на Слънцето, дадени
като дар изобилен да нося на хора раними.

Така е устроен светът. Издръжливите дават,
почерпили сила и вяра направо от Бога,
не можеш ли щедро на друг да подаряваш,
натрупваш в сърцето тревога, тревога, тревога...

Не съм оптимист аз напразно. Така съм родена.
Пътеката тъжна навярно затуй е невидима.
А имам ли нужда, докосвам с молитва Вселената
и тя се отправя за помощ към моето име.

Късметът пристига по някакви свои закони,
но аз ги наричам: Божествени и непредвидими.
Каквото помисля, че губя, е всъщност зловоние,
за да пребъдат чрез мене небесните рими!

19 май 2022г., София
Росица КОПУКОВА


ПОЕТИЧНО  ЗА  ПОЕЗИЯТА


Поезията не е само сантимент,
така самата аз не я разбирам,
тя е заряд в критичния момент,
на нея и сърцето се опира.

Поезията е замах и висина,
разчиства пътя, дава ти посока,
спасява те от земната злина,
душата ти обръща издълбоко.

Поезията с ангелски очи
приижда и обратно отлетява.
Ако ги нямаш, хич не я пиши!
Останалото просто е забрава.

Поне два стиха да останат с векове,
все някой после ще те припознае.
Ако за нея Бог те призове,
тогава и светът ще те признае.


19 май 2022г., София
Росица КОПУКОВА

Поезията не е само сантимент,
така самата аз не я разбирам,
тя е заряд в критичния момент,
на нея и сърцето се опира.
Поезията е замах и висина,
разчиства пътя, дава ти посока,
спасява те от земната злина,
душата ти обръща издълбоко.
Поезията с ангелски очи
приижда и обратно отлетява.
Ако ги нямаш, хич не я пиши!
Останалото просто е забрава.
Поне два стиха да останат с векове,
все някой после ще те припознае.
Ако за нея Бог те призове,
тогава е светът ще те признае.
19 май 2022г., София
Росица КОПУКОВА

"НАВЯРНО" засяга темата за даването. Малцина разбират, че колкото повече раздаваш, толкова по-богат ставаш. Самият Иисус ни учи да раздадем земното си притежание, за да имаме небесните съкровища. Но човекът е обречен да тачи земните си дрипи.

"не можеш ли щедро на друг да подаряваш,
натрупваш в сърцето тревога, тревога, тревога..."

"А имам ли нужда, докосвам с молитва Вселената
и тя се отправя за помощ към моето име."

"Каквото помисля, че губя, е всъщност зловоние,
за да пребъдат чрез мене небесните рими!"

Забележително и като изказ, и като прозрение!


Чувства се, че в днешния ден Бог ти е диктувал директно от своята поетична съкровищница /видно и от "Поетично за поезията"/:

"Поезията с ангелски очи
приижда и обратно отлетява.
Ако ги нямаш, хич не я пиши!
Останалото просто е забрава.

Поне два стиха да останат с векове,
все някой после ще те припознае.
Ако за нея Бог те призове,
тогава и светът ще те признае."

Бъди благословена да пишеш все така!

П.П. Изглежда при набирането на последния ред на втория стих е допусната печатна грешка и той трябва да е:

"тогава и светът ще те признае."

Като млад много пъти съм намирал опора в поезията – Ботев, Вазов, Димчо, Яворов, Смирненски, Вапцаров, Пеньо, Лермонтов, Вийон, Чосър, в бардовете Висоцки и Окуджава. Разбира се и в музиката.
Сега вече, и то отдавна, не мога да чета художествена литература. И музика почти не слушам.