Скръбта дълбае повече след време.
В началото не я доосъзнаваш,
но после те наляга като бреме
и няма накъде да й избягаш.

Утехата, че си живял щастливо,
Минава и те лъхва като вятър.
И пишеш някой стих така красиво,
та да раздвижи земния театър.

Мени се поколението ново,
не толкова децата, а следата
ще отбележи вече наготово,
че смислено живял си на земята.

19 юли 2022 г., Симеоново
Росица Копукова

Изнесете труповете на всички несбъднати любови, на подминатите любови – също, на неразпознатите, на пренебрегнатите, на забутаните в най-тъмните ъгълчета...


Това е началото на едно безкрайно изречение от Маргарита Петкова Иванова от Троянско по потекло.


Затуй аз ще кажа: "Изнесете труповете на всички несбъднати илюзии, че там, дето се е родил Иван Вазов, ще тачат глупостите на тия двамата и ще си резилят града!

Канени-недоканени, но от сопотчани непотачени. Присъствие - нет, Марга се връща без новини в Интернет!

Да, след като отмине стреса от събитието, започват спомените и терзанията.
Все се обвинявам, че като прибрах баща ми при мен от село, не взех компотите, които си беше приготвил за зимата, да си ги изяде. Мислех си, че напролет пак ще си го върна на село, но не стана.

Затова стихът ти е толкова въздействащ, Роси. Поздравявам те!