ПРОШКАТА

На някой близък много бих простила,
Дошъл ли е във трудния момент,
За друг не бих била аз нежно- мила,
За сеирджия нямам сантимент.

Кога какво ще стане Бог решава,
Но без другар не ме остави той,
Пристига, откъдето не очаквам
И заблестява като мой герой.

Горко тогова, който ме излъже,
Животът му се спуска по въже.
Не аз, съдбата му го стърже, стърже,
Додето злото падне му съвсем...

Макар да мога гръб да му обръщам
И да затварям всякакъв портал,
Без нищо отмъстително да връщам,
Той пати, а на мене ми е жал.



12 септември 2022 г., София




     ЛИПСА НА ДИСТАНЦИЯ


Човекомразците се дистанцират.
Животът им - Китайската стена-
остава спомен, след като умират:
студенина, студенина, студенина...

И егоистите се дистанцират,
не могат да опазят любовта,
учудени, че в егото вибрират,
а хората затварят им врата.

А тези пък, със сложената маска,
прикриваща конкретен интерес,
сами загубват нежност, обич, ласка
и в собствената бездна падат днес.

Обичам най- естествените хора,
добро с добро, сърце в сърце. Със тях
изглежда по-духовен кръгозора,
с такива и живея, и живях.

Дистанцията - липса на човечност,
не я намирам признак на морал.
Че имаше и песен като вечност:
" Ако си дал, ако си дал, ако си дал....".

12 септември 2021г., София
Росица КОПУКОВА

Понякога не си сглобявам пъзела
От дребните частици на душата.
Понякога не си развръзвам възела,
Обаче продължавам по- нататък.

Но в цветните лирически нюанси
Очаквам някой да ме разгадае.
В небето ни подреждат пасианси,
Които с точност никога не знаем.

Стремя се все добра да си остана
Сред армия човешки използвачи,
Да си живея точна и прибрана...
Такава и към бъдещето крача.

Че всеки заслужава си съдбата,
Препънките, щастливите моменти,
Достойният реванш за хитрината,
За илюзорните си сантименти.

Понякога разбирам след години
Къде е отговорът на нещата.
Дано по-умен и от мен да мине,
По стиховете да проникне и в душата.

11 септември 2022г., София
Росица Копукова

"Макар да мога гръб да му обръщам
И да затварям всякакъв портал,
Без нищо отмъстително да връщам,
Той пати, а на мене ми е жал."

Благородството и аристократичната ти душа, Роси, прозират зад тези майсторски написани редове, заедно с цялото стихотворение. Прошката ти е присъща, защото си духовно извисена.

Много си права, че естествените хора ни правят по-добри и ни е леко да живеем с такива.

ВИНАГИ НЕПОВТОРИМ В КОМЕНТАРИТЕ!

Margarita Petkova
Вчера в 22:04 ч. ·

СВЕТЪТ Е, КАКТО ВИНАГИ, ВЕРОНА… 🥰🌙🥰

не те е срам когато ме прегръщаш
не ме е срам когато те преглъщам
това че някаква тетка присвятква с очета: безсрамници!
и някакъв чичка фули през зъби: макя ви и безсрамници!
просто е повод за забавление – не ни пука
оперирани сме от синдрома една жена каза
и от другия – леле какво ще кажат хората
кой каквото си иска да казва да си мисли и да доизмисля
това не наша работа
нашата е да се прегръщаме преглъщаме и поглъщаме
защото все пак си се случихме
и нито аз съм воденичен камък тежащ в ръцете ти
и нито ти си рибя кост заседнала на гърлото ми
и нито любовта ни е шишенце с пагубна отрова –
сродените безродници срамливо се извръщат
готови за омраза (ах омразата е лесна!)
дрънчат им тенекиените шпаги
кънтят на кухо жалките им сплетничества
но щом светът е винаги верона
не ме е срам не те е срам напротив…
луната се обляга на балкона
и гарванът е с глас на влюбен славей

© Margarita Petkova
#БелитеМиНощи

стихове и цитираният на Маргарита Петкова чудесно илюстрират есето на Младен Мисана "Що е и що не е поезия".
Радвам се на твоето вдъхновение и ти пожелавам да запазиш тази искреност на благородното ти перо.

Обобщила си талантливо житейската философия на човека.

За хубавия отзив.