/ разказ по действителен случай /

Ошетала навреме сутринта и приготвила всичко необходимо, реших да се поосвежа в ранния следобяд из магазините. Пък срещнах една приятелка, пък ха - кафенце, ха лайф - излайф и обратно за дома.
Сядам в тролея срещу една възрастна женица, посбръчкана от грижи ли, от мъка ли, ама стегната - хубаво черно яке, плетена шапка, шалче, съвсем нова пазарска количка и наръч дрян, красиво обвързан със зелена панделка.
Тя придърпва количката да не ми пречи, аз й правя знак - спокойно, има място и за двете и....пътуваме. По едно време гледам тя присвива устни, навежда се надолу, ама сълзите не може да удържи, текат, повдига очилцата и започва да ги бърше с ръка. Мълча. Никога не питам излишно. Дори когато болката е очевидна. Плачът се засилва, аз вадя от чантата чиста книжна кърпичка и я подавам:
- Ето, мила.
Женицата я взе и самичка започна:
- Нямам си никого. Мъжът ми почина, децата в чужбина. Ето, напълнила съв всичко, което исках в количката и дрян за в къщи си нося, ама за какво? И тази Бъдни вечер ще съм сама.
- Не се ли обаждат? - попитах.
- Не.
- Не?
- Не. Всичко имаха, но заминаха. И аз всичко мога да си купя, но останах вдовица.
Пак замълчах. А тя някак унесено повтори:
- Всичко имаха. И пак....
- Бог да е с Вас. Много хора са така. Да сте жива и здрава, останалото, каквото дойде.
И не щеш ли, тя заплака още по-силно, но тихичко. Сякаш осъзнала някаква житейска грешка, която избликна в опита ми да я успокоя. Имаше нещо смущаващо в това "всичко имаха" и "аз всичко си имам". Май там е бил акцентът на живота и накрая всеки си остава сам с имането.
Спирката ми наближи. Станах, потупах я леко и насърчително по ръката:
- Нека е Коледа!
Кимна.
Слязох, минах на тротоара и я потърсих с поглед: тя все така плачеше и тролеят отнесе просълзените й очи.

24 декември 2022г., София
Росица КОПУКОВА

Ти много точно казваш: "Май там е бил акцентът на живота и накрая всеки си остава сам с имането." Но да се замислим все пак, как тази жена е възпитала децата си. Приблизително с думи като - учете, за да не живеете в България. Тяхната индулгенция е в това, че прибавят към пенсията й около 200 евро месечно. Оттам нататък хич не им дреме за нея. Може би даже се радват, че не се мотае около тях. Затова е казано от мъдрите: "Внимавай какво си пожелаваш, да не вземе та да се сбъдне!" Колко ли пъти тази нещастна жена си е пожелавала децата й да живеят в чужбина. Хак й е сега!

И в минали години много мъже са отивали " на гурбет" в далечни краища и не са се връщали.
Има тъжни народни песни за това явление.
А физическото присъствие не винаги те освобождава от усещането за самота...

Весела Коледа!

Весела и щастлива Коледа!

Самотата ми е непознато усешане.

все да си така. Честита Коледа.