ЧЕТЕТЕ ПО-НАДОЛУ:

Отбивам се за час към някой спомен,
Но болката ме кара да вървя,
Боли от щастието чак до корен
И по- добре да взема да творя.
Дете на бъдещето се приемам
И оптимизмът ми струи оттам.
Сега от спомените да извезвам
Една тъга...Е, не! Не съм за там.
Отлагам го за към стоте, което
Ще мога да повтарям някой ден.
Все още си живее в мен детето
И любовта...тя още ми е в плен.
Динамиката хич не ме оставя.
И да призная, здраво ме държи.
Макар по мен така...да пропълзява
По някоя завистница в зори.
Но даже и това ме забавлява.
Отбивам се да се посмея аз.
Е, то не може! Инак доскучава...
И пак поемам в следващия час.
9 август 2034г., София
Росица Копукова

"Не приемайте живота прекалено насериозно, защото никой не се е измъкнал жив от него!"

"Дете на бъдещето се приемам
И оптимизмът ми струи оттам." :

Както обичаш да казваш, Роси - "над прекрасното". Поздравление за стиха!

МНОГО МИЛО ОТ ТВОЯ СТРАНА.