Спирам някъде на светофара
да помисля - сега накъде,
че животът понякога карам
много бързо, щастливо добре,

но налага се пак да решавам
дали в тази посока да съм,
има знаци, че бъркам, тогава
на момента обръщам и с гръм

ме застигат житейските факти,
неприятни, прикрити докрай,
ала аз съм в страни от нещата
и не вкусвам горчивия пай.

Ама после закъсал, потънал,
аз каквото помогнах, това,
хайде всеки по пътя да тръгва,
има истини, няма слова.

Светофарът ми свети в зелено
и пресичам ...животът е миг,
и дори да не бъде простено,
аз забравям човешкия лик,

ще го сложа нататък във книга,
да живее и след смъртта....
Много лошо след мен ги настига
тарикатите с мъжки лица.

Ни един не остана щастливец
и без време оттук отлетя.
Всеки свойта съдба си заслужи
и замина...към вечността.

23 ноември 2006г., София
Росица КОПУКОВА      

НЕ ГИ ПОЗНАВАМ, НЕ ПИША, ЗА ДА СЕ ХАРЕСАМ, А ОТ СЪРЦЕ И ЗАТОВА ВИСОКО ЦЕНЯ ТЯХНАТА ОЦЕНКА!

Не са оценили това, което си им дала. Неблагодарността е основната черта на българските мъже. Като правило те са мекушави и подли. С една дума - потурджии. Затова сме били толкова дълго под робство. Позддравление за стиха!