БЕЗДАРИЕТО НАДЯ ПОПОВА 

СТИХОВЕ
Надя Попова

* * *

Не си избирах по желание адресите,
но винаги живеех срещу къщи,
определени за събаряне,
а после дълги месеци, години –
срещу разхвърляни строежи.

Така и не разбрах какво е дом.

Аз, наемателката на въздушни кули,
щастлива съм,
че ще ми бъдеш гост.
Но моля те, внимавай като идваш
и още повече – като си тръгваш,
защото не познавам трясък,
по-ужасен
от срутването
на въздушна
кула.

ЗАПОЗНАВАНЕ

Да запомните моето име не се надявам –
да не би да съм Майка Тереза или Мадона?
Нито в бодър мажор,
нито в скръбен диез припявам,
а има и друго:
прекалено сме много на клона.

Нямам никакъв шанс
да приседна отдясно на Бога
с тези самоубийци сред роднини и сред кумири.
Затова пък умея
без подпалки да стъквам огън,
през стени да минавам,
когато някой умира.

От разкривените сенки не изпитвам боязън.
Блика в моите вени солена, стаена сила.
Аз съм тази, която не пита:
“Знаеш ли ти коя съм?”,
защото зная коя съм
откакто съм се родила.

* * *

В тези речни подмоли няма никаква риба,
а дори и да има – спотайва се вещо
и напразно примамките плуват отгоре.

Кой ли рибата учи така да хитрува?

В този пек няма сянка, ни полъх от вятър.
Само смахната някаква пеперуда
по крилата със жълто, навярно невръстна,
доверчиво прехвърча от тебе към мене
(рамо-длан, устни-мигли),
от мене към тебе,
сякаш в танц-ритуал на опрашваща близост…

Кой ли тук пеперудите опитомява?

В този свят, който водния дух умъртвява
и летящото чудо пронизва с карфица,
някой впи хищни пръсти в хрилете, в крилете
и запрати ни в бездната.
Там се открихме.
Огън, въздух, земя и вода се споиха,
залюляха ни в своята мрежа защитна…

И сега не разбирам рибарите.
И сега не понасям хербариите.
Ти ми връщаш света –
цял и жив.

ДРУГО ИЗРЕЧЕНИЕ ЗА ЛЮБОВТА

Тя е мирис на листа от орех,
в пръстите ни стрити,
брезов катедрален свод,
огласян от щурците,
въздухът сребрист, съшит от пеперуди,
и гнездо върху комин, под който огънят се буди;
тя е скитникът, качил се без билет на влака –
да повярва сам,
че някой някъде го чака;
тя е гласен звук и главна буква,
пари гърлото ти, устните напуква;
будна кома наречи я, сън наяве –
зрящ те прави и те ослепява;
като сомнамбул те води,
в длан сърцето мачка,
запокитва те – като дете играчка;
въжен мост прехвърля над въртопа
все заради теб –
изпаднала от петолинието нота;
с благ мехлем коляното разбито маже,
роши ти косите, носи ти багажа,
от звездите смига ти,
причаква те на ъгъл…

Но ако и в нея си се лъгал?.


ПОЕЗИЯ МОДЕЛ " НИЩО ОСОБЕНО" НА ЕЛКА НЯГОЛОВА ОТ ДОБРИЧ



НИЩО ОСОБЕНО!



Нищо особено!​​

Хайде – всичко е ясно:

сбъркани птици, небета, ненужните стихове,

мисли, които се раждат, за да ни стряскат,

погледи, дето крещят, когато е тихо.

Нищо особено!​​

Светлият пръстен на изгрева,

топнат в морето отсреща – да ни примамва,

тази безсмислена, искана, рискова Истина,

дето –защо ли в живота? - като торф все припламва...

Нищо особено:​​

улица, време, планета,

белег от огън, рана от бивши приятели,

спринтът, когато побягваш дори от късмета си,

спазъмът в белия дроб на болна България...

Нищо особено!​​

Нищо, че въздух не стига!

Зима всевластна превзема човеците​​ малки -

бясно строят помежду си измислени диги,

а пък животът запраща ги по пързалката...

Нищо особено!

Бледен архив е момичето,

снимка във сепия, трудно личи вече образът...

Цяла е в белези - от главоломно обичане

и от безкрайното търсене на свое подобие.

Нищо особено!​​

Но Любовта, дето още

мърда със розови пръстчета, знаци ни прави:

„Има – макар и на свършване - думи разкошни,

думи за обич, за милост..., които забравяме!”

Нищо особено!​​

Вече ушите болят ни –

дъжд киселинен в душите вали и ги брули,

всякакви нови месии със речи безпътни

в нашите пусти сърца превзели са руля...

Бръсне отгоре​​

вятър, наивно орисва:

повече зло да не никне в душите безчувствени!



Скривам ушите си в зимната шапка, но мисля си:

Винсент навярно не е искал нещо да чуе...

Възможно е в края на живота си Надя Попова да напише стойностни стихове. Както е казано: "По-добре късно, отколкото никога!"