ИЗПОВЕД ОТ МИНАЛОТО КЪМ БЪДЕЩЕТО  

                                                        / Рецензия на стихосбирката " Зад зелената ограда" на д-р Елена Алекова /     Росица КОПУКОВА, журналист, писател, в ролята на литературен критик    

                               Никога не съм крила, че д-р по филология Елена Алекова е мое поетично и белетристично откритие и мое обожание. От първата ни среща в Зала 7 на НДК, преди доста години, та до момента. Всичко, което ми е подарила, е изчетено и представено в БНР. Защото всичките й книги са върхове, а тази е апогеят, аименно: " Зад Зелената ограда. Щрихи от душата".  
                       Докоснах се и я препрочетох с удоволствие и тази, както и миналата ми рецензия, са от сърце, абсолютно безвъзмездно. Ако съвременният СБП все още се крепи, макар и да се клати, то се дължи за призови автори като Елена Алекова, които неоспоримо доказват що е талантлив съвременен поет и писател. Помощи за издаване на книги по европейски програми от Министерство на културата тя не е получила до момента, нещо, така обичайно в България за имена със силно творческо дарование.                
        Това обаче не пречи да видим осезаемо, че Бог я е пратил на Земята да твори, че лириката й е божествена и като стар дух, тя носи в душата си мъдрост и красота, че пътува и тук, и отвъд едновременно, че стига небесните висини, където я издигат само ангелите и от небесната стълба се спуска в обикновената проза, а в нея има и почитатели, и завистници. Но аз вярвам, че почитателите са й повече, защото и поетично, и душевно, и визуално тя блести и се откроява в земното пространство.                        С дълбоко възхищение пристъпвам към книгата. Тя има девет раздела. Нека ги отбележа с уговорката в самото начало, че това са стихове без възраст и че те нямат емоционален и мисловен спад от ранната й младост до днес. " Пристан", " Преди да падне синята мъгла", " Искам някому нещо да кажа", " По звездните клавиши", " Дете на Бога", " Отгласи", " Зад зелената ограда", " Каквото....", " Равновесие". Книга-живот, издържана в класически стих и подредена по години от 1981 до 2025 г. Както казва и самата авторка в предговора, тя се явява трета от поредицата антологични книги: " Сянка на ангел" / " Щрихи от София 2024/ и " Природа" / " Щрихи от Родопа", 2025 /. В нея, продължава Елена Алекова " са събрани стихотворения, писани от началото на моя творчески път до ден днешен.....които изобразяват вътрешните " пейзажи" / състояния, прозрения догадки/ на човека".                       А аз ще добавя, че във великолепната поезия от тази книга, някъде е писано с ангелско перо. Няма никаква обикновена битност, никакви натъкмени рими и ритмика, всичко е излято от сърце, толкова възвишено и толкова красиво, дори в болката, самотата и тъгата, сякаш не е писано от човешко същество, а от Божи наблюдател.        
              Невидимите тайнства на душата може да ни разбули самата поетеса, сляла се със своята лирическа героиня и, чрез магията на таланта, да се доближим като читатели до нейната същност.            
          Стиховете, споделя Елена, са подбрани по интуиция, та някои може би не са за тук, а други е пропуснала. Това не зная, обаче всичко, което е събрано в тези 260 страници и поясненията накрая, е несъпоставимо и несравнимо с нито една друга поезия, която съм чела.              
        Е, това не пречи да открия опити да й подражават, но кой може да подражава на Божественото?! Никой!        
              Важното е, че висотата се забелязва, дори да не може да се достигне. То затова сме на Земята, да се учим един от друг, да се преоткриваме, а не да си завиждаме. Бог е щедър на таланти и ги раздава на избраните.  
                    Но да продължа нататък.                  

         / следва /

Пристъпвам с благоговение в душевните селения на лирическата героиня или на Елена Алекова. В началото смятах, че ще попадна в сферата на протяжни вълнения, на разпилени емоции, на недогонени миражи. Не. Посрещна ме толкова мъдрост, душевна изповедност на силна и нежна жена, красота на духа. Попаднах сред магията на толкова неповторими метафори, дошли сякаш от вечността и предназначени за вечността, усетих толкова прекрасни сливания на душата с околната среда и с небето, обособени светове във всеки раздел и обхват от години. В същото време такава промислена подреденост при различните пътешествия на душата и нейните преживявания.. И всичко това обединено в единно цяло и то така обединено, че ако откъснеш част от цялото, просто това няма да е същата книга.
Ще започна с " Пристан" / 1981 - 1987 /. В преносен смисъл " убежище за душата".
Къде ли намира убежище тази дълбоко развълнувана душа от младостта? Та тя си няма мира от устрем и вихри, от желание да бъде " шемет и взривяване"? Да ви кажа - и аз не зная. Може би търси своето убежище, но не го намира.Не е присъщо на младостта да бъде спокойна. Когато " слънчев сок" се блъска в жилите на поетесата и " така боли от ритъм" / " Ритъм" / .
Няма едно стихотворение, което да внушава душевен мир. Този толкова бляскав и кален свят разтърсва душата на Елена. Няма име, няма и черти нейната лирическа героиня. Нека видим нейният невероятен младежки " Автопортрет":

Аз нямам име.
Нямам и черти.
Живея - постоянна и различна.

Събирам болките на всеки стих.
Но и усещам
как от мен изтичат.


На южните порои съм сестра.
Не мога и да съм
пътека зимна.


Ако сама във шумен град вървя,
то значи, че мечтая
за взаимност.


Ако ме плаши всеки делник къс,
откривам вечността
и тя ми свети.


В първия раздел блика заряд, мъдрост и силни емоции. Особено ярко проличава в " ....Из бездните извира свят" и " ....Вик за помощ". На поетесата й е нужна любов, а светът е толкова кошмарен понякога, толкова не я разбира и гневи.

Вторият цикъл " Преди да падне синята мъгла" / 1993 - 1995 / душата вече е преживяла своите метаморфози. За първи път в стиховете се прокрадва идеята за тишината. Душата се издига към небето, търсейки красотата на извънземното, тялото не иска. " В затвора на деня, / в затвора на нощта...." наднича небесната светлина, небесната самота. Не може да не стане ясно, че Елена се усеща не от този свят, но трябва да се живее..
Сред вълшебните стихове за нейната душа и за тази своеобразна специфика, с която я е създал Бог, се откроява стихотворението - отговор точно на вътрешната дилема на авторката. Не мога да се посоча това стихотворение:


"""""""""""


От Нищото да идват словеса
като милувка първо или сблъсък,
да ги превръщаш после дълго в свят -
да им придаваш форма, звук и чувство.


За всичко друго да си глух и сляп
и всичко друго да забравиш мигом-
любов, мечти, звезди, насъщен хляб,
в магията на туй неземно иго.

И после дълго да вървиш от там,
и дълго след това да се събеждаш,
да бъдеш пак обикновен и сам,
и уморен....


До следващото чудо.


Душата е слязла на земята, находила се е, налюбувала се е на небесната красота. Такива себеосъзнавания за неземност на нейната душа Елена споделя и в стихотворението " В звън камбанен....".

Няма да коментирам подробно, но само ще отбележа, че в края на книгата е посочено откъде е взета определена стихотворна идея - я от библейска притча, я от словото на Апостол, я от стиха на поет и е развита в собствен колорит.



/ следва /

Пристъпвам към трети раздел, озаглавен " Искам някому нещо да кажа" във времевия отрязък 1995 - 1996 г.
Само една година време, а толкова копнеж по изказ, по споделяне, по търсене на сродна душа, която да я разбере. Природата, живътът са толкова хубави, толкова смислено реализирани от Бог, а ние забиваме в дребнотемието и злобливостта. А животът минава. Такова красиво синьо небе има над нас и, докато осъзнаем, че всичко е преходно, и ни няма вече. И отиваме в черната земя с " колко бели в недрата й кости...".
Ех, как иска да ни внуши авторката тези неща и колко малко проумяваме житейските истини. Дълбоко проникновено е стихотворението " Под небосвода яркосин...." за смисъла на живота, за толкова малките ни проявления под величието на Божиите идеи, за всичко онова, което превръща " сърцето ти в пустиня". Чета и онемявам от висините на тази млада по възраст, но не и по мъдрост душа, излязла сякаш от лоното на Рая и дошла при нас да ни внуши как трябва да се живее, защото накрая ето какво се случва:

Или накрая - изтерзан и нищ,
разчувствал се, размислил и пожалил,
ти до земята ще се поклониш
на своето безсмислено начало.


Или това:


Колко много живот
и човек ей така си отива-
недозрял нежен плод
от житейската житена нива.

..........................


Облаците, дъждът, слънцето - всичко оживява в този раздел, от отвъдното се чува гласът на баща й. И всичко е мисъл, предчувствие, вглъбение, всичко принадлежи и на живите, и на мъртвите.


Нещата се избистрят окончателно в раздела " По звездните клавиши" / 1997 - 2000 /, защото поетесата си има отчетливо съзнание, че тя свири и твори стихотворните си песни именно на тях.
Тя си знае, че е родена да твори поезия, знае си, че това й е дадено свише, знае, че това е житейската й мисия, надмогнала всички трудности на коварното битие, опитваща се да достигне небесната хармония, защото сред хората я няма. Освен това е напълно наясно, че обикновеният живот, за който е копняла от младини, не влиза в Божиите планове и тя е пратена тук за друго:



Затуй си съществувах ей така-
да дишам просто, стихове да пиша.
На крак обядвах, даже спях на крак.
И всичко друго смятах за излишно.


То си е излишно, ако погледнем от висотата на Божия престол, но не можем.
Силна законна любов, и си отива. копнеж за деца. И си отива. Закрила от мъж. И си отива. Е, не става да живее " като всички", защото не е предопределена за това.


Елена Алекова озагравяв следващия цикъл, както го чувства: " Дете на Бога" / 2001 - 2003 /.

Напълно е осъзнала това, че всички перипетии са за нейно добро, че всички изпитания са за нейно добро, че Бог я крепи и няма да я изостави никога, че има сила на характера, която я държи отвисоко.
Това невероятно възприемане на Вселената е прекрасно изразено в стихотворението " Храмът", от този раздел, аз само ще се спра на първата строфа:


Недей да проклинаш дълбокото звездно небе -
то отговор няма на твоите малки въпроси.
Земята е притвор, небето е златно кубе.
Просветне животът и ние със болка го носим.


...............................................................


Тук ще открием и признание за тъгуването на душата, за вярата в бъдещото оцеляване на всяка цена, и нейното завръщане от друг живот. Нека видим:


ЗАВРЪЩАНЕ


Не ме съди. Аз ида отдалече,
където няма грехове и страх,
където всяка самота е вечна,
където страшни истини прозрях.


.......................................................



Сами виждате, уважаеми читатели, че такива стихове може да напише само автор, ярко белязан от Бога, бил в други животи и други светове и нищо не може да сломи тази истина, и няма смисъл да се опитваме да я принизяваме със земните си низши душици, защото дарбата ни заслепява и, боя се, че някои може направо да ги ослепи.



/ след9ва /

Огласите на свободната и светла душа в разделя " ОТГЛАСИ" / 2004 - 2009 / отекват силно и ясно и понякога болката от този низък живот крещи и не отзвучава.
Като четец и духовен приятел на Елена признавам, че понякога перото ми на литературен критик спира от изумление както ли е преживяла в този грешен земен свят. Пак се върна да препрочета, пак да съпреживея. Както е например в стихотворението : " Плодът":



Колко болки, покруси и мъки до днес изтърпях!
Колко светли, добри и красиви неща не почувствах!
Колко грешки невинно, неволно събрах, колко грях!
Колко всичко край мен е жестоко, нелепо и пусто!


Няма как да се боря - с кого да се боря, не знам.
Само ямите виждам, изкусните мрежи и клопки.
И така се обърквам сред тях, и така ме е срам
заради низостта, мерзостта и човешката злоба.



.....................................................................................


Тук ще намерим и гневни стихотворения, стихове за това, което умира в нас, но и ни дава надежда, за смъртта и безсмъртието и, разбира се, последното стихотворение ще е една доминанта на светлината, защото Бог е светлина, и Елена е светлина, и духовните хора сме светлина:



""""""""""""""""


Накъдето и да тръгнеш -
светлина.
Накъдето и да трепнеш -
светлина.
Светлина зад всеки ъгъл.
Светлина зад всяка крепост.
Светлина зад всяка грешка.
Светлина зад всяка прошка.
Светлина зад всяко нещо.
Светлина зад Нищото....
И още.


СВЕТЛИНА......




Подредбите на разделите в стихосбирката на живота на Елена, така бих я нарекла, водят неусетно читателя до осъзнаването, че животът всъщност е път, който идва от Бога и води до Бога.

" Всичко е просто живот. / Блясва и става на пепел." изповядва тя в " Слънца и пепел". И хайде-е-е-е-е-е-е, нагоре, в нашия истински дом при Бога, да обясним защо не сме си научили уроците в земното училище. И, ако сме ги научили, доколко.
Колко вярно го е казала Елена Алекова: " Или животът тече / и се преселва в небето".



/ следва /

След зелената ограда на земния живот, зад която са Божите владения, така поне го схващам аз, книгата продължава с един по- обемен раздел : " КАКВОТО....", Центонини / 2014 - 2015 /.
Тук откривам много приятни и игриви стихове. Центонини. Не центони. Нека обясня и аз, освен Елена, за незнаещия читател.Центони е, когато авторът цитира чужди стихове и прави свое смислово и идейно стихотворение. при центонините са цитирани не само чужди стихове, но и библейски цитати, народни приказки и умотворения, детски залъгалки, стари градски, народни и всякакви други песни.


"


Какво ли толкова му мислиш
напред-назад, назад- напред!
Във всяко нещо има смисъл
и има време, срок и ред.


Звучи ми като стихопоговорка.


"


Има ли ме, няма ли ме....Знам ли?
Сън ли е, не е ли сън - не знам,
призрачен, пленителен, примамлив,
и от сам - безкраен, и от там,

"""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""""



Както го усещам аз, равновесието на душата идва в последния раздел " Равновесие" / 2018 - 2025 /. Една зраля жена е успокоила, доколкото може, собствената си душа и се опитва да приеме живота такъв, какъвто е. Тук има посвещения на големи наши поети, с които е другарувала и на хора, с които е общувала. На известни имена в българската култура. Има и мото, поставено в началото на много нейни стихотворения от същите тези хора.
Има тишини и бездумия, има търсене и пренамиране на поезията в поезиите на другите.
Има откритие за красотата на птиците и нежни преосмисляния на техния красив свят. И на душата става бяло и красиво.


А в душата - бяло, бяло,
И тъгата отзвъня.
Край... А може би начало....
Абсолютна тишина.


Заключението ми, драги читатели, ще бъде кратко: като затворих книгата на Елена Алекова - абсолютна тишина.
Защото над такава поезия стои само Бог!



25 - 26 февруари 2026г., София

на книгата на д-р Елена Алекова "Зад зелената ограда", Роси! Понеже по твоя и по вина на д-р Алекова, имам за щастие тази книга вкъщи, мога да оценя стореното от теб. Чест и почитания! Елена напълно заслужава да получи такава силна и всеобхватна рецензия.

Ти остави се, ами добре че се спрях навреме, иначе цяла книга за книгата й можех да напиша.