Цял живот държах писалка,
тичах с микрофон в ръка,
смачквах аз лъжи - пързалки,
борех се с реалността.

Не съм жена на звездоброя,
разбирам от бетон и вар,
от мазилка, шпакла, шоко,
от косачка и бунар.

Но земята ме осмисля,
много трезва ме държи,
духом с птиците да литна,
нощем да броя звезди,

сутрин бройката забравям,
а задачите пред мен,
сега за керемида плаче
покривът на пролет ден.

И спасянам се , когато
пътувам по света и тук
и с поезия богато
насищам всеки земен звук.

Не зареждам със пиячка
вдъхновението аз,
праща Бог на всяка крачка
слово, мисъл, ум, захлас.

Релаксирам във изкуство-
кино, опера, балет,
в смисъла на силно чувство,
в полета на самолет.

Не разбирам да бездействам
и това да ми  е стил,
работата ме задейства,
тъй Господ ме е сътворил.

4 декември 2017г., София
Росица  КОПУКОВА

Улавям се, че сякаш е писана и за мен. Явно с теб принадлежим към един и същи клас хора, Роси, които са силно привлечени от изкуството, но съвестта им ги връща и към земния живот, защото имат своите неотменими отговорности и задължевия в него. Резултатът е, че живеем в бисектрисата между земното и неземното, макар че увлечението ни по второто е твърде силна.

Поздрав за хубавия стих и силна и вдъхновена седмица ти желая!

като ни е пратил Бог толкова качествени тук , на Земята, какво да правим?! Така си е, в духа на истинната шега. И да ни тегли нагоре, сме си долу, добре че Всевишният вижда тази работа, та ни прати отгоре дарове лирични. Докато ние вършим и земните дела.

Вярвам ти и тази твоя поетична изповед ме трогва.
Бъди все така вярна на себе си!
Споделен декември!

Бъди здрава, щастлива и успешна.

Поздрави за поредното много добро стихотворение, Роси.

да си жив и здрав.