Мълчанието е събрало куп вини,
но гордостта не иска да признава,
жената може много да прости,
ала не може всичко да прощава.

Раздялата - белязана съдба,
след много време беше неизбежна,
но драматично ти го преживя,
защото ме обичаше до вечност.

А после си отиде от света.
Потъна здравето като гемия.
Дали ще ни намери любовта
във друг живот със друга орисия?

Това не знам, но лошо се разви
и много болка причини на двама.
Сърцето и посмъртно да прости,
то полза няма, вече полза няма.

24 септември 2021г., София
Росица КОПУКОВА

Мълчанието е събрало куп вини,
но гордостта не иска да признава,
жената може много да прости,
ала не може всичко да прощава.
Раздялата - белязана съдба,
след много време беше неизбежна,
но драматично ти го преживя,
защото ме обичаше до вечност.
А после си отиде от света.
Потъна здравето като гемия.
Дали ще ни намери любовта
във друг живот със друга орисия?
Това не знам, но лошо се разви
и много болка причини на двама.
Сърцето и посмъртно да прости,
то полза няма, вече полза няма.

24 септември 2021г., София
Росица КОПУКОВА

Но любовта има невероятното качество да се усилва дори и в спомените. Бих казал, че дори се пречиства в тях и изглежда още по-сияйна. Изобщо пребъдването й в сърцата ни си остава голяма тайна. Трудно е да я отхвърлим насила. Народът го е казал отдавна - "насила хубост не става".

Разтърсващ стих с разтърсващ финал:

"Това не знам, но лошо се разви
и много болка причини на двама.
Сърцето и посмъртно да прости,
то полза няма, вече полза няма."

Поздравление, Роси!

П.П. Но все пак си мисля, че прошката е за предпочитане.

за всичко си прав. С течение на времето си обясних много неща, но върна ли се назад, мисля, че даже доста съм търпяла. Обаче лицето беше лудо влюбено, нямаше как. И аз в началото и почти до края, но без лудостите.

Като въгленче в жарава...

това остава!