РАЗКАЗ ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ

С Тинчето станахме приятелки от едно читалище в София, където аз бях наградена за поезия , а тя - предната година.
Приятна жена, разприказвахме се, намерихме се във фейса и доста време дружахме.
Тя живееше в град,близо до София, в апартамента на мъжа си, а самата беше родом от село в Северна България. По тази причина да се разходим из София не беше проблем, понеже тя идваше често.
Тинчето се изживяваше поетеса. Няма лошо, но липсата на образование над средното го беше допълнила учителка по литература Тотевенска ,което Тина криеше, но всичко се научава.
Фалшивата идея, че е много голяма и в поезията, и в живота, й играеше лоши шеги.
От нормално държание и много приятно, Тинчето, усетило си нивото, започна да криви ту наляво, ту надясно. Самичко си прави сеирите, самичко си се сърди.
Така например тя започна с въпроса дали аз имам редактор на книгите си?
Е, как ще имам, Тинче, като съм завършила българска филология.
Пробва да си намери работа по столицата, не успя.
Канели я, ама тя не харесвала.
Щяла да ходи на море в Ахтопол, в хотел шестзвезден, ама там точно няма такъв.
Родата й била велика у село, можела съм да питам, ама всички починали.
Разбира се и още неща не казваше, но аз научавам и си мълча, то-о-о-о-о... дами всякакви.
И се смея от сърце, ама у дома.
Време беше за разлъка, обаче имам принцип: чакам отсрещната страна да си го изпроси. За Тинчето направо бях сигурна и изпросването не закъсня.
Дали някой я беше преметнал или сама реши да провокира, не знам, но Тинчето се обади една вечер у нас върло пияна, да ми търси сметка какво съм говорила на едно място за нея, при което аз й предложих да отидем там и да се разберем какво съм говорила.
Нищо, разбира се. Макар и поркана, Тинчето се усети и млъкна, защото сигурно имаше работи за разказване по почина: " И ние сме хора като всички хора, само не сме хора, хора за пред хора".
Таман се чудех какво да я правя, тя смени темата и започна да оплюва със страшна сила и примитивни изрази, далеч от езика на една поетеса, наши общи познати и приятели.
Тук вече паднах от табуретката на килима от потрес, признавам си.
Опитах да опровергая, да попитам нещо, Тинчето не спира.
- Слушай, Тина, - казвам с повишен тон, - разбрах,че си пила сериозно. У вас може да те търпят мъжът ти и синът ти, но аз не приемам такова общуване, затова....
- Аа-а-а-а-а-а, не съм пила, на една водка съм, - прекъсва ме тя.
- Повече са, повече са водките. Такива приказки зад гърба на хората, обидни и злостни, аз не приемам. Повече не се обаждай у нас.
Тя онемя. Малко изтрезня ли, не знам, но аз затворих и блокирах номера, профила й и контактите с нея.
Наскоро гледам, направила си втори. И втория профил блокирах.
Може би е мислела, че ще я охулвам нещо. Не, аз не се връщам към такъв човек. Най-много сменям името с близко и правя разказ по действителен случай, защото падне ли ми в очите такъв човек, с жажда за обиди без никаква основателна причина, аз не се обръщам повече назад.
22 юни 2023г., София
Росица КОПУКОВА

Та тази Тинчето е една от тях. Добре, че си я отсвирила, Роси. Такива хора мърсят душите ни.

Аз така грубо съм постъпил само с един приятел. От другите се отдалечавам незабелязано.
А както съм написал в Книгата, "Приятелството е бреме поне за една от страните" и "Едно приятелство е трайно, когато носи материална изгода на всяка от страните".
А има и друго измерение : "Смразявайки отношенията си с близки и познати, Вие давате своят принос в борбата с глобалното затопляне".