Чакай,обич,чакай,не избързвай
да закриваш слънцето със думи,
гневната си маска не нахлузвай,
ще объркаш търсените думи.

Как,кажи ми,ще намериш път към мене,
някъде между шамарите на злото,
нямаш усет за слънцестоене
и назад все връщаш колелото.

Малко ли завистници посрещна,
малко спънки ли ти слагаха в живота,
ти като дете вървиш погрешно
не с приятели,а с идиоти.

Груба дума,падаш от небето,
винаги при сетната омраза.
Още ли живее в теб детето
и с немъдрост Господ те наказва?

И се караме съвсем ненужно,
и накрая все излизам права.
Малко ли си страдал в битието?
Колко ли ти честолюбие остава?

Знам,не съм изобщо отстъпчива,
дето фалшът заблести,не е позлата.
И такава ще си бъда - непростима,
докато не тръгнеш по земята.

23 февруари 2005г.,София
Из книгата ми с лирика "Неспящата красавица",2005г.,София