Идва 10 ноември 2020 г.... Но аз си спомням за един друг 10 ноември 1989 г., когато изригнаха и впоследствие бяха пропилени надеждите за благоденствие на цял един народ...
МИСИЯ*
Как фанатично някога се втурнах
срещу страха –
изплюх се в него върло!
И славата като пияна курва
във моите обятия се хвърли.
Аз можех над устата ѝ пенлива
насред площада страстно да запъшкам,
замерен от въздишките ревниви
отвред:
“Блазе на силата му мъжка!…”
Но аз си тръгнах –
като бик от ферма…
И гледах как в тълпата се боричкат:
кой славата
с безценната си сперма
да заплоди пред погледа на всички?…
Историйо,
изтрий от свойта лента
позорните ни дни…
И досега са:
юнаците – от вол по-импотентни,
а курвата – по-девствена от разсад…
Навярно за всеобщия оргазъм
колана да развържа пак е време.
Но зная,
че е ялова о н а з и,
за да хабя напразно свойто семе.
Аз помня кой съм –
пратеник на Бога,
заплюл страха на нищите
в очите.
И за какво?
От хиляди бърлоги
изпъплиха все мишки,
не комити.
Изпъплиха все плъхове
с естрадни
търбуси
след стоическите пости.
Тежко̀ на всеки,
който им попадне.
Навсякъде се спъвам в леш и кости…
Българийо,
сърцето ми се мята
от ужас див!
Пълчищата настъпват…
Ако това е всъщност
С в о б о д а т а –
аз плюя в свойта мисия престъпна.
Аз плюя и във славата –
кокетка,
насилена от плъховете хищни.
И сливам устни с мойта обич светла,
за да родим човеци,
вместо мишки.
Атанас Капралов
*Това стихотворение е писано през средата на 90-те години на миналия век, когато т.н. „демокрация” цъфтеше, но още не беше вързала по-сетнешните си "зрели плодове”! А фотографията с моя милост е от кипежната 1989 г. – когато бях титанично млад, категоричен и безстрашен!

Идва 10 ноември 2020 г.... Но аз си спомням за един друг 10 ноември 1989 г., когато изригнаха и впоследствие бяха пропилени надеждите за благоденствие на цял един народ...
МИСИЯ*
Как фанатично някога се втурнах
срещу страха –
изплюх се в него върло!
И славата като пияна курва
във моите обятия се хвърли.
Аз можех над устата ѝ пенлива
насред площада страстно да запъшкам,
замерен от въздишките ревниви
отвред:
“Блазе на силата му мъжка!…”
Но аз си тръгнах –
като бик от ферма…
И гледах как в тълпата се боричкат:
кой славата
с безценната си сперма
да заплоди пред погледа на всички?…
Историйо,
изтрий от свойта лента
позорните ни дни…
И досега са:
юнаците – от вол по-импотентни,
а курвата – по-девствена от разсад…
Навярно за всеобщия оргазъм
колана да развържа пак е време.
Но зная,
че е ялова о н а з и,
за да хабя напразно свойто семе.
Аз помня кой съм –
пратеник на Бога,
заплюл страха на нищите
в очите.
И за какво?
От хиляди бърлоги
изпъплиха все мишки,
не комити.
Изпъплиха все плъхове
с естрадни
търбуси
след стоическите пости.
Тежко̀ на всеки,
който им попадне.
Навсякъде се спъвам в леш и кости…
Българийо,
сърцето ми се мята
от ужас див!
Пълчищата настъпват…
Ако това е всъщност
С в о б о д а т а –
аз плюя в свойта мисия престъпна.
Аз плюя и във славата –
кокетка,
насилена от плъховете хищни.
И сливам устни с мойта обич светла,
за да родим човеци,
вместо мишки.
Атанас Капралов
*Това стихотворение е писано през средата на 90-те години на миналия век, когато т.н. „демокрация” цъфтеше, но още не беше вързала по-сетнешните си "зрели плодове”! А фотографията с моя милост е от кипежната 1989 г. – когато бях титанично млад, категоричен и безстрашен!

Може би му е време за преглед при специалист.

ти отдавна го забеляза. Прозорлив си.