Постинг
06.10.2018 17:44 -
РАЗЧУПВАНЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО
/ разказ по действителен случай /
Та пътувам аз онзи ден, както обикновено, с една голяма чанта към вилата, разположена на още една седалка до мен. Делник, време хубаво, на следващата спирка се юрват куп туристи в обедно време, решили да посветят някой час я по горите на Бистрица, я по поляните на Железница, китни села над София, които не се водят квартали. И рейсът се напълни сериозно. Ама те са обикновено в добро настроение, било седнали, било правостостоящи.
Последна се качи жена с дете. Яка на вид, едра българка, с прошарени коси на конска опашка, а в ръцете - о, мамо мила : две големи торби с продукти в лявата ръка, тумбеста ученическа чанта в дясната, на гърба с препълнена немалка раница. И до нея едно малко момченце в началните класове.
Стои жената и мълчи.
Вътрешната ми интуиция само по този жест познава добрия отруден човек.
Сместих някак голямата чанта и поканих детето:
- Ела да седнеш, миличък. - И потупах с ръка по съседната седалка.
Детето се поколеба.
- Седни там, до жената - грубичко се сопна майката.
- Ела, ела, даже ще сложим до нас и ученическата чанта, че като гледам - багажът на майка ти е по- тежък от нея.
Детето се осмели и седна.
Понеже бях достатъчно ясна, до мен стана един мъж около четиридесетте и я покани да седне. Да седне, ама не може. Залитна, добре че скокнах и я хванах за китката.
- Полека, госпожо. То така е българката, отдалече се познава.
С доста усилие,поради торбите и раницата на гърба си, жената седна до момчето.
Намести продуктите между краката и изведнъж заплака.
- Добре ли сте?
- Изнервена съм, мила,- неочаквано топло каза тя. - В този отруден живот.
- Недейте. Всички сме така.
Извадих една книжна кърпичка и я подадох.
В този момент осъзнах, че цял рейс мълчи и нас гледа. От толкова наши дърдорковци, как се умълчаха, не знам.
Жената пое кърпичката, намери сили за усмивка и ме погледна с насълзените си очи:
- Аз не съм в рейса за Железница. Или пътувам в друга планета, или Вие сте от друга планета.
- Не, не, от тази съм, спокойно, - схванах веднага хуморът аз и се засмях.
- Не сте! - настоя тя. - Толкова човещина за такова кратко време се среща вече... - поколеба се, - на сто години веднъж.
- А-а-а-а, по - често е, просто няой трябва да започне. И ние сме си състрадателни...
Тя нищо не отговори, просто недоверчиво поклати глава.
Изведнъж се обади момченцето, което досега мълчеше:
- Мама е за всичко, затова. Двамата сме сами с нея и знам, че й е много трудно.
Тя го изгледа изумено, но нищо не каза.Нищо не казах и аз, само погалих малкия по главичката.Тя видя жеста ми, явно това я трогна и продължи:
- Вдовица съм. Наистина съм за всичко.
- Разбирам.
Детето пак се обади:
- Е, поне се уча добре, да се радва мама.
- Браво, миличък. Как се казваш?
- Иван. Като дядо ми.
- И нямаш нищо общо с онези Иванчовци, дето все ги осмиват, че са глупавички в някой виц.
Да, ама малкият възприе думите ми буквално, не като шега и попита:
- Как познахте?
- Как ли? Ами по очите. Имаш умен поглед.
- Благодаря.
Наоколо се разсмяха.
Една жена се обади, беше около тридесетгодишна:
- Колко малко се иска да бъдем хора?
- Нали? - усмихнах се аз.
И понеже много харесах Иванчо,си говорихме ча-а-а-ак до моята спирка, където се сбогувахме вече почти приятели.
6 октомври 2018г., София - Симеоново
Росица КОПУКОВА
и в колко трудни времена живеем. Браво, Роси! Трогателна си в проявата си на човещина. Дано личният ти пример породи подражание.
цитирайИма нещо заразително в мен. Благодаря ти.
цитирайВиновен е българският манталитет, който все ни кара да дирим кусурите на другите и да ги обсъждаме и заклеймяваме. Това никога, ама никога няма да се промени. Защото и фашизмът, и комунизмън ни научиха на едно: хората не се променят!
цитирайapostapostoloff написа:
Виновен е българският манталитет, който все ни кара да дирим кусурите на другите и да ги обсъждаме и заклеймяваме. Това никога, ама никога няма да се промени. Защото и фашизмът, и комунизмън ни научиха на едно: хората не се променят!
Търсене