Постинг
16.01.2021 15:17 -
ЗА МОЕТО ДЕТСТВО ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
ЗА МОЕТО ДЕТСТВО ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА „Детелинови поляни, от роса окъпани, някъде в паметта ми скътани. Детелинови поляни в детство детелиново, те изпълват паметта ми с минало. Михаил Кендеров Да, наистина моето детство през войната, беше радостно, щастливо, детелиново. Защото семейството ни беше евакуирано от София и живеехме на село, поради бомбардировките. Но, също така, като седем годишно дете, нишката на съдбата ме свърза с ранена партизанка Цветанка, която се укриваше в нашият дом в с. Сливница, където нашето семейство беше евакуирано. И живеехме със страх, че могат да я разкрият у нас. Много години по-късно неслучайно, съдбовно, Цветанка ме запозна със бъдещия ми съпруг – Михаил Кендеров Като седем годишно дете най-силно почувствах войната при масираните бомбардировки над София. Мазето под цялата ни къща беше солидно, много голямо – ок. 200 кв. м., дълбоко под земята и таванът беше много дебела бетонна плоча. То беше оборудвано като скривалище и при бомбардировки се криехме не само ние, но и съседите от цялата махала. При всяка въздушна тревога веднага слизахме да се крием в мазето. Най-големи и страшни бяха бомбардировките на 14 ноември и 24 ноември 1943 година. При първата или втората бомбардировка се случи нещо страшно. Започнаха ужасни гръмотевици, масивната ни четириетажната ни къща се тресеше цялата. Избухнаха пожари в тютюневи складове близо до къщата ни. С детско си любопитство незабелязано се измъкнах от скривалището, изтичах по стълбите до четвъртия незавършен етаж, който тогава беше тераса. Беше страхотна гледка. Пламъците се издигаха високо – сякаш до небето. Гледах без да мръдна – така съм си представяла ада от детските приказки. Докато майка ми тичешком дойде до мен, разплакана ме прегърна и притисна до себе си. Слязохме в скривалището, тя много ми се скара и ме накара да обещая, че това няма да се повтори. След като не ме намерила в скривалището тя се е сетила къде съм отишла да гледам пожарите. И така бомбардировките над София зачестиха, бяха разрушени много къщи и цели квартали. Стана опасно да се живее в София и хората масово се евакуираха в провинцията където беше по-безопасно. И по-специално нашият квартал беше обект на въздушни удари, защото наблизо имаше няколко тютюневи складове, които бяха цел за бомбардиране. И така през декември 1943 година нашето семейство и цялата ни фамилия се евакуирахме в село Сливница, близо до София. Там имахме наши близки, които ни помогнаха да си намерим квартира и да се устроим. Баща ми Любомир беше войник на служба в запаса. Сега майка ми Любица беше глава на семейството. Тя беше смела, силна жена и се справяше добре в тези тежки времена. Тя нае една малка къща от стая, кухня и антре, но с едно голямо дворно място. В горния край беше зеленчукова градина, а в долната част беше ливада с плодни дръвчета сливи, ябълки и др. Тя беше засята с детелина. Покрай ливадата протичаше поточе. Най-голяма радост за мен беше сутрин боса да тичам по детелиновата поляна окъпана в роса. Леко ми беше, сякаш щях да полетя. После джапах в поточето. Нашето семейство беше: майка ми, леля Виктория /Вита/, аз, сестра ми Росица на шест години и брат ми Кирил на 2-3 години. Аз отговарях за по-малките си сестра и брат, грижех се за тях. Помагах им Брат ми го водех с мен за ръчичка . И така започна нашият хубав радостен живот на село, на чист въздух, без училище, без бомби и страх за живота – пълна свобода. С Майка ми и леля Вита си живеехме чудесно, тихо, спокойно, не се чувстваше войната. Красива природа живописни местности. Наоколо имаше ливади с цветя, ниви, борова гора, река. Тук прекарах най-хубавото си детство, въпреки войната. Сприятелихме се с децата от махалата, играехме заедно. През зимата се пързаляхме с шейни. А през пролетта и лятото ходехме по ливадите, в боровата гора да берем цветя често боси. Аз имах задължение сутрин да отивам до магазина да купя хляб с купоните и купя вестници. В края на селото беше направена дърводелска фамилна работилница, разположена върху голяма поляна. Там имаше наше куче, пазач – немска овчарка. Кръстих го Цезар. То ме обичаше и аз – него. Участваше в моите игри. Беше много едро и голямо куче и ми позволяваше да го яздя като конче. Майка ми се справяше отлично с прехраната на нашето семейство, въпреки военните ограничения – хляб и други продукти бяха с купони. Не бяхме лишени от нищо. Още ранна пролет тя засади салати, лук, моркови, репички. А после отгледа домати, чушки, краставици, зелен фасул и др. Моята майка - силна, смела, с висок дух ходеше сама, пеша се изкачваше в планината на пет-шест километра в съседно село. Там купуваше дефицитни стоки – брашно, масло, сирене, кашкавал, яйца и др. Донасяше тежката раница с пресни продукти и ни правеше питки, баници, курабии, сладкиши, кремове, хубави ястия, вкусът на които помня и досега. Тя беше завършила стопанска гимназия със специалности готварство и шивачество в пансион за сираци в София. Майка беше прекрасен кулинар. Но всичко не може да е идеално по време на война. И до нашето семейство се приближи сериозна опасност. През пролетта на 1944 година съвсем неочаквано чичо ми Владимир, по-малък брат на татко, докара с моторетка Цветанка, да живее временно на село в нашия дом заедно с нашето семейство. Тя беше млада, хубава девойка. Той каза, че му е годеница. Цветанка била ранена в шията при бомбардировка в София. Тя имаше измъчено, болнаво лице, големи превръзки на шията и гърба. Истината е, че Цветанка е била член на нелегална бойна група партизани, които действали в София. Наблизо до нашата къща в София протича Владайската река. При акция на бойната група, те били подгонени от полицията по поречието на реката. Имало престрелка и от двете страни и Цветанка била ранена с два куршума в гърба и в шията. Тя все пак успяла да избяга. Чичо ми Владимир, който се оказа ятак на партизаните я скрил в нашата фамилна къща на ул.„Враня”. Той повикал хирург, близък на чичо ми, който извършил операция в къщи. Лекарят извадил куршумите, обработил раните и направил превръзки. Така Цветанка била спасена. Но, било опасно тя да остане в къщата ни в София. И чичо ми, без да ни уведоми, направо я докара да живее при нашето семейство в с. Сливница. Майка ми и леля Вита са разбрали истината, но са си мълчали. Живеели са в голям страх. На нашата улица имаше полицейски участък и опасност нелегалната девойка, с фалшива лична карта, да бъде разкрита и арестувана, заедно с майка ми и леля ми. Цветанка не излизаше от къщи. На нас, децата ни беше казано да пазим тайна и на никого, даже и на децата, наши приятелчета, да не споменаваме, че имаме гостенка вкъщи. От много малка кляках пред иконата на Христос и се молех той да ни закриля. Сега се молех особено усърдно Христос да ни спаси и закриля. Ето как нишката на съдбата ни свърза с Цветанка. Оказа се, че макар и ранена, Цветанка беше забременяла от чичо ми Владо. След 9 септември те се ожениха и имаха четири деца. Така Цветанка стана моя стринка. И след много години пак нишката на съдбата ни свърза с любимия ми съпруг Михаил. Но стринка ми Цветанка завърза нишката на съдбата,защото не случайно беше хрумнала идеята и тя ме запознае с Михаил. Най- хубавата и щастлива година от моето детство беше по време на войната, когато бяхме евакуирани и живяхме на село. Иванка Кирова
Опааа... Насилствените "тестове за ...
ДЕВЕТ КРИМИНАЛНИ МЕСЕЦИ СКРИТИ ОТ МОНОПО...
Подкрепяната безрезервно от Запада днешн...
ДЕВЕТ КРИМИНАЛНИ МЕСЕЦИ СКРИТИ ОТ МОНОПО...
Подкрепяната безрезервно от Запада днешн...
Но ако седна сега и аз да разказвам за мръсната рола на руснаците - " Освободители" след 1878 година до 1944 ще нагорещим много обстановката. Историята и без това е разнолика, но заключението ми е едно и не само моето: никога вече комунизъм и съветизъм, в това число нямаме нужда и от американизъм и е хубаво българите на власт добре да си отварят очите и да държат за националните интереси.
Руснаците са страдалци като нас в собствената си държава.
Така че, хайде холан, без акценти. Миналото го помним, ама отвсякъде.
цитирайРуснаците са страдалци като нас в собствената си държава.
Така че, хайде холан, без акценти. Миналото го помним, ама отвсякъде.