Позлатената еенна привечер беше прекрасна, но тежестта на чантите ми в ръцете ми отнемаха голяма част от удоволствието да й се любувам. Вървях бавно по Симеоновска и току да стигна спирката след училището, рейсът шумно се спусна към София. Изругах наум, пресякох ядосано кръстовището и тръшнах багажа на празната пейка.Нямаше таксита. Измъкнах един от постоянните вестници и се вглъбих в него,въпреки здрачевината.
  Поседях така някое време, докато усетих във въздуха флуиди от чуждо присъствие.Сепнато вдигнах глава, до мен бе седнала жена.Немлада жена. В червено яке, син панталон, това изпърво се наби в очите ми. Не бях я чула. Жената ме гледаше.
   Пак се устремих във вестника, но не се задържах върху него.С ъгъла на зрението си се насочих към жената.
   Да, тя ме гледаше настойчиво.Не как да е,вторачено, някак особено.Сякаш магнитно привличане я теглеше към личността ми,сякаш едва се сдържаше да не връхлети върху ми. Цялата й стойка, излъчваща напрежение, бе наклонена към мен.
    "Господи, ами ако не е в ред? Не, няма вид на такава. Лицето й е интелигентно, трезво" - присвятка в ума ми.
   Мълчанието беше повече от неловко.
    - Защо ме гледате така?
    Изневиделица за самата себе си адресирах първия си директен въпрос. Вместо отговор, жената сякаш се осъзна така, че подскочи.
    - О, прощавайте.
    - Няма нищо, но все пак странно е...
    Не ми даде обяснение за погледа си, опита да заобиколи:
    - Отдавна ли няма рейс?
     - Отпреди малко. Изпуснах го.
     - Жалко. Простете, как е малкото Ви име?
     При това запитване обичайната ми прозорливост отбеляза наум, че у тази жена " има нещо".
     - Росица, - отвърнах примирено аз и зачаках следващия сензационен въпрос. И той не закъсня.
      - Росица, моля Ви, разкажете ми как прекарвате един ден от живота си? Само един.
      Ето ти сега чудо сред шосето. Напуши ме смях, овладях се и с деликатно-хумористичен тон започнах, че сутрин първо посещавам тоалетната, пускам редовно водата и после...Без да влагам зла умисъл, ми се щеше тя да осъзнае нелепостта на начина, по който се държи.Бога ми, та така ли се пита напълно непознат човек? За своя още по-голяма почуда почувствувах, че тя попива думите ми. Хуморът ми секна объркан. Замълчах... Опитвах се да видя цвета на очите й, здрачът ми пречеше, стъмваше се едва ли не всяка секунда. Духна вятър, разроши косите ми, жената вдигна ръка и оправи моята коса. Мълчеше.
   - Ако не сте лекар или психолог, извинете, виждате ми се странна?
   - Лекар съм. Но не е за това. Няма да ви дотягам, прекалих. Няма да говорим нищо, ако искате.
    - Нищо ли? -засмях се.- Та  цяла България сега говори за политика, Вие за живота ми. Защо Ви интересува моят живот? Защо сте така мила с мен? Сигурна съм, че не се познаваме, това прави поведението Ви необичайно.
   Усещах, че повишавам тон. Съседството с нея ме притесняваше.Трябваше да  разчупя безмълвната й атака към мен  като към същество, което искаше да обсеби.
    - Там е чудото, - тихо пророни тя, - че не се познаваме, а Вие сте копие на дъщеря ми, която загубих при самолетна катастрофа. Помните ли онази катастрофа с пламъците, поради грешка в пускането на самолетите, Тодор Живков дето прелетя над горящия самолет с безскрупулна престъпност, без да стори нищо? Помните, нали? Писаха за нея.Сега виждам дъщеря ми, затова е всичко това.
   Вцепених се. Мой ред беше:
   - Извинете, - измънках аз, - извинете за всичко, което казах.
    Тя кимна леко, чак сега забелязах, че въпреки възрастта , доста си приличаме: бяла кожа, формата на лицето, плътни устни, права кестенява коса...Тя не се разплака. Лекарски тренинг срещу смъртта ли беше това?
   - А Вие как се казвате? - попитах.
   - Надя.
   Като майка ми. Нещо ме тласна, станах права, без да зная защо.
   - Рейсът! - каза тя.
  Пак не бях чула.
  - А Вие, Надя?
  - Ще чакам другия.
  - Другия ли?
  - Да, другия. Кача  ли се на този, няма да се разделя с Вас. Ужасно е.
  Хора нямаше. Почуден, шофьорът чак се показа:
  - А бе, вие двете няма ли да се качвате? Гледай ти.
   Скочих в автобуса, неусетила тежестта. Вратите хлопнаха и колелата избягаха, заедно с мен. Край шосето, наречено Симеоновска, остана жената, която се казваше Надя.Това, което не исках да открадна, а то само дойде с мен, беше погледа й, поразен от нечовешката прилика.Поглед на очи, на които не успях да различа цвета, но сигурно бяха пъстри като моите.

  22 септември 1990г., София
Из моя книга с разкази.
Росица Копукова

много ме развълнува разказът ти, росиела... много...

А мене питаш ли ме, като главна героиня?!

В смисъл - уникална история. И понеже се усеща, че е истинска - чак настръхвам пак, като си помисля!

Самата истина.