На вилата ми листопадът отшумя,
но слънцето не ще да си отиде
и още то се бори със студа,
и още то успява да надвива.

Оставих в птича къщичка трохи
за моите приятели, врабците,
щурци не пеят в жълтите треви,
и катериците хорце не ми  извиват.

О, как играха хубаво пред мен,
но бавно,сякаш, лятото си тръгна,
и в есенния топъл чудоден
природата все още не помръква.

Съседите залостиха врати-
едни живеят там, а други слизат,
а аз открехвам всичките мечти
и пускам ги на воля да излизат.

На Витоша красивия гоблен
сега е очертан в мъгливи багри
и аз й пращам поздрав и от мен,
защото в пазвите й тук израстнах.

Така - от пролетта до есента,
предците ми стояха до насита.
Под тази дивна блага планина,
под слънцето , а вечер под звездите.

1 ноември 2016г., Симеоново

Росица  КОПУКОВА, В ПОДГОТОВКА ЗА НОВАТА МИ КНИГА С ЛИРИКА