Никъде не спира моя влак,
цял живот не спира да пътува,
неуморен, от зори до зрак
свят преброжда и не се преструва.

Даже да е в София, той пак
търси напосоки бреговете,
в чуждия живот намира знак
за всеобщност и красиво свети.

Скитница съм сякаш по душа,
карам си сама локомотива,
и пътува моята душа,
уж е тук, пък някъде отива.

Търси нови пътища безкрай,
сякаш иска просто да докаже,
че светът е хубав земен рай
и че тя го има и куража

да го стопли и обиколи
с думи, изпроводени до всички,
от които няма да боли,
те за обич само се изричат.

Никъде не спира моя влак,
но приятели по път оставя,
утре мога да се върна пак
и не искам никой да забравя.

21 август 2020г., София
Росица КОПУКОВА

Неслучайно е казано - "човекът е човек, когато е на път" /приписват авторството на Пеньо Пенев, макар че Жоашен дю Беле още през 15 век е написал:

"Виж Тибър, който в бяг към морски бряг отива
е тук като преди...
Така върви светът,
което е под ключ от времето загива,
ала ще устои, което е на път!" /

Много хубав - цялостен и завършен стих. Поздравявам те!

Правилно, Роси. Човек не трябва да се отказва и отклонява от набелязания път.
Поздрави!