Отиват си дърветата полека
под тежестта на този мокър сняг,
който приижда, тръгва си и нека
на пролетта път да проправи пак.

Отново са се проснали на двора
посечените клони над снега,
не вярвам да си тръгнат много скоро
дърветата,надвили старостта.

Но всеки клон си е една епоха
от минали години на разкош,
когато се разрошваха високо
листата във зеления им кош.

Минава времето и отбелязва,
че нищо не е вечно на света!
Ала сърцето приказки разказва
как устоява само обичта.

Насила нищо няма да отрежа.
Животът нека Бог определи.
Дървото е запазило копнежа
по най- щастливите ми детски дни.

Как щях природата да заобичам,
ако не я усетех по пръстта,
ако между дърветата не тичах
и не поливах цветната леха?!

Навярно щях така да си остана
едно дете от градската среда?
Дори да не израснах по Балкана,
природата направи ме добра!


2 март 2022г., Симеоново, вилата
Росица КОПУКОВА

Финалът носи идеята на стиха.
Поздравления!

Една трансцендентна връзка, от която се ражда поезията ти с непорочно зачатие:

"Но всеки клон си е една епоха
от минали години на разкош,
когато се разрошваха високо
листата във зеления им кош."

Стихотворение неподправено и с огромна сила на въздействие, изтекло буквално от пукнатината на сърцето!

за хубавия коментар.

Заскрежените дървета също са красиви.

Мъчно ми е за онези, които остаряха и снегът ги ломи.