ЕДИН РАЗКАЗ ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ!

Беше Задушница. Баба Лена седеше пред портата на добре окованата и боядисана пейка и стенанието й огласяше цялата махала:
- Защо, Господи-и-и?…Защо ми отне дъщерята и внучето, та ми остави тоя никаквец, зетя, да ми води перекендиите, да ми гледа малкия Наско, такива работи-и-и… Защо, Божке-е-е?
По улицата на селото мина запазена, около петдесетгодишна жена, погледна баба Лена, която се увиваше на две и се мяташе напред-назад на пейката, позадържа се пред нея, па седна и тя там:
- Жено, някой в рода ти има грях. Убит човек виждам тука.
- Що? Ти врачка ли си? - сепна се Лена.
- Ясновидка, мила жено. И може би тъкмо Бог ме кара да приседна до теб и да ти отговоря на въпроси, на които те сама знаеш вярното обяснение, но не искаш да си признаеш.
- Ти не си от тука - тихо отрони баба Лена, заобикаляйки думите на непознатата.
- Не съм. Кой от рода ти е убил човек? - директно попита другата, извади тежък сребърен кръст, увъртя синджира на пръстите на дясната си ръка и го задвижи над лявата си длан.
Лена облещи очи. Онемя. После тежко каза:
- Свекър ми. Като войник, без да иска, ама и без причина е убил едно момче.
- Не е само това. Още има. Още хора е убил.
Тежкият кръст мощно се заклати като че сам върху лявата й ръка, без да опира дланта й.
Лена мълчеше,внезапно почервеняла и свела гузно очи.
- Не е твой греха, жена, но има още убийства.И да не ги кажеш, виждам ги.
Непознатата усети как старата жена цялата се разтрепери и я погледна съчувствено.
- Любовници, развратни.
- Бръкна в душата ми, ама ще ти кажа - накъсано и нервно проговори баба Лена.-Има. Има и още. Свекър ми. Той ни докара май това Божие наказание. Одил е по планината като млад. Бил е у некакъв отред, дето не щем и да го знам. Партизанин. Луд човек си беше, да знаеш. Утепал е там неколко още млади хора, ама не знам колко са. Не у бой, не у защита некаква… Ей така, богати били. За мръсотия… Те сега какво ни стигна.
- Тогава не събирай махалата и не плачи. Жалост едва ли ще пробудиш?…
Баба Лена помисли,помисли,па привърза пак забрадката си,стана бавно,погледна непознатата и попита:
- Как се казваш?
- Цвета.
- Ела вътре, Цвето, искам нещо да ти дам. Задушница е, а аз от гробове се върнах. Ела.
- Добре, ще вляза за малко - съгласи се ясновидката.
- Господ те прати, Цвето. Знам му греховете на свекъра, ама защо не на него се връща, а на децата?
- Защото е зачернил други деца - жалостиво каза Цвета.
Лена замълча.
- А ти как се казваш?- попита я на свой ред ясновидката, за да разсее неудобството и мъката на старата жена.
- Лена. Елена, де. Ама Лена ми викат.
Лена тръгна напред към просторния двор на голямата бяла къща. Цвета я последва. Тъкмо тогава наближиха пет-шест селянки. Цвета чу шушукане:
- Кого ли намери да кани тая мъстия?
Отнасяше се за баба Лена. Но Цвета се направи, че не чува и прекрачи прага на почернения дом.
Росица КОПУКОВА

Много сила има в този разказ. И не само защото е писан по действителен случай.
А те - партизаните комуняги, са крали от мандрите и безмилостно са избивали млади и невинни. Много ке плащат /както би казала Ванга/. Ама ке плащат с децата си - червените им отрочета.

до крак да си платят.

за истинността.

Съдби човешки.