/ разказ по действителен случай/


На сборен пункт Ачковото кафене всичко се изясняваше у квартала. Там и матине, и кафе, и моабет - всичко.
Тези дни ни занимаваше темата за леля Генка, която нещо си откачи по критическата. Да се чудиш защо. Две прекрасни деца,момчета, съпруг - мечта, дето и сега и работа, и домакинство се мъчеше да върти, леля Генка слабее, глупее, едвам ходи, в болница влиза-излиза, отпуска по болест и дадоха и добре че имаше читави работодатели, нищо не казаха, ами направо я посъветваха да се стяга за пенсия по инвалидност.
Така й направи.
Като я видя комисията, направо й даде първа група без придружител, защото поне още ходеше.
У дома седеше, нищо не можеше да свърши, ами поне не правеше глупости, докато мъжът й се върне от работа.
Всички, които я познавахме, я жалехме от сърце, докато в Ачковото кафене един ден не влезе една по-непозната за мене съседка, чу ни какво коментираме и с позволение седна при нас.
- Ще ме прощавате, рече, - без много предисловия, ама ви чух какво жалите Гена, но мене ако питате, тя не е много за жалене.
Направо се опулихме насреща й.
- Защо така говорите? Тя и преди беше много кротка жена.
- Като ви разкажа, ако разрешите, вие сами ще прецените.
Разбира се, че разрешихме.

Преди да се запознае на млади години с чичо Цонко, те и двамата са живели в близко софийско село, наша Гена се полюбнала с друг и забременяла.
Ни той щял да я вземе, че не била много богата, колко,да питаш по социализма, ни тя искала незаконно дете.
И бързо го оставила в Майчин дом.
Детето й било момиченце, много хубаво, и двамата с бащата подписали и детето било взето за осиновяване на мига.
Попрочула се в родно село като мома мъжелюбка, тя нямала вече и голям избор,според по-старите нрави български, но Цоньо така бил луднал по нея, че се оженил, без да го мисли, нищо, че бил и по-нисък от нея, и не така представителен.
Знаел за случката, но мълчал.

С Гена се погодили. Създали добро семейство, успели да се преместят в София и да си купят голям апартамент. Родили се две момчета, изучили се.
Вече по-големички станали свидетели, заедно с баща си, как порасналото осиновено момиченце успяло да открие леля ни Генка и да се яви да се запознае с майка си.
Кротката иначе Генка неочаквано кипнала и я напъдила. Не я имала за дъщеря, както й баща й не искала да вижда затова, че я изоставил навремето.
Тогава момичето казало, че по същия начин било напъдено и от баща си.
- Отивай си тогава при осиновителите, какво се вреш при нас?
- Те ме отгледаха с много обич, но аз исках да се запозная с вас.
- Няма какво да се запознаваш. Отивай си. Хайде!
Мъжете в дома на леля Генка се умълчали и дума не отронили.

И така, сякаш нищо не се е случило, продължили живота си до онзи момент, когато на 55 години, още непенсионирана, Генка отведнъж се променила, заслабнала, треперела в ръцете и станала получовек.
- А истинският баща на момичето оженил ли се е? - позаинтересувах се аз, просто от любопитство.
- Да. Женен, разведен и починал. Не е бил стока наистина,- отзивчиво ми поясни разказвачката.

В Ачковото кафене цялата маса се умълча.

Нищо не ги обидихме след наученото, добри хора бяха, но всеки отнесе размислите със себе си.

6 април 2023г., София
Росица  КОПУКОВА

"Бог забавя, но не забравя!"

Поучителен разказ, Роси!

Ачковото кафене в сравнение Ганковото кафене е в пъти по нискостоящо.