Не съм предполагала как един жест отключва една съдба. Но стана. В трамвая, когато се качих с три торби от Кауфланд, след мен дотича една жена, ватманът й отвори и тя, задъхана, влетя вътре с много благодарности и се опря на сандъка зад кабинката.
- Седнете, - отстъпих й аз по- близката седалка и се преместих на отстрещната.
- Чакай, мила, да събера душа, не мога да преместя и торбата.
- Добре, аз ще я преместя.
Станах и й помогнах.Тя седна срещу мен, трогната и сама се разприказва:
- Казвам се Зора, на сръбски ударението е на първата сричка.Не мога да нося, мила, едвам се качвам, дясната ми ръка я виж и прецени сама.
Видях изкривените пръсти на жената и я съжалих.
- Артрит?
- Не! Бой от наркомани. Така я наместиха в "Пирогов", така зарастна.
- Тук, в София?
- Да, тук, в София.
И тя ми обясни къде живее. Имали наследствена къща, недалече от нас. Майка й и баща й я строили. Били бежанци, сърби и двамата. Двуетажна, добра за времето, обаче съседният имот бил празен и една вечер ги нападнали с дъщеря й наркомани, през задната част на двора. Родителите й били отдавна покойници, живеела сама с дъщеря си, а синът отделно.
- Да вземат моята мизерна пенсия.Не е само по селата, и тук е същото.
Не знаех какво да кажа. Зора усети недоумението ми и продължи:
- Сега храним с дъщеря ми един огромен пес, заредили сме се със спрей и брадва зад вратата и, щом залае, светваме и сме в шок.
- А мъж няма ли?
- Не. То е друга история.
Нищо не попитах, но Зора сама продължи:
- Ожених се на 15 години, с разрешение, той на 25. Съдията, един опитен възрастен човек каза на младоженика: " Момче, тая работа ми намирисва на желание повече да вземеш софийско жителство, отколкото да се ожениш за това още дете!"
" А-а-а-а, не, аз много я обичам!"
Да бе, родих две деца, доучвах и той се държеше кротко, докато бе жива майка ми. Тя беше жена - секач.
Щом си отиде, стой, та гледай. Бой и насилие.Разведохме се, ама къщата моя, не може нищо да вземе и се изпари на село с една кръчмарска певица.Живя с нея 15 години без брак. То било, разказаха ми, пари в деколтето, под полата, не е за приказка.
Обаче Господ вижда. Аз работя с тия две ръце, той дарува кръчмарката. Докато го пипна рак на дебелото черво, операция и скоро след това, парализа от кръста надолу.
Кръчмарката го гони скоропостижно и той звъни на сина да го приберем. Моли се и плаче.
Прибрах го. Аз мия, аз подмивам, аз пера, децата помагат, щото фирма не се намери свястна, а той - сто кила.
- Да викнем Нона да те опере? Толкоз пари си й дал.
Мълчи, уста не отваря.
Не живя много, отиде си от света в ръцете ми.
Синът, Роси, добре се устрои и сега, след тоя екшън с наркоманите, смятаме с дъщерята да продадем имота с къщата , купуваме един двустаен апартамент с метална врата и песът вътре. Ако ще и кредит да теглим. Тя работи, ще го изплатим.
Полицаите, душко, ни съветват, под наем да идем.
- Смели жени сте вие. Ама шокът не е малък.
- Борим го този български живот, няма накъде. Децата работят, здрави са, Бог да ни помага.
- Дано, Зора, дано.
Погледнах изкривените й от счупванията пръсти, скромното облекло, ведрото й лице, пък се възхитих на куража й и отново й пожелах късмет. Тя изля куп благословии.
Беше прекрасна жена.
Слязох една спирка преди нейната.
6 май 2019г., София
Росица КОПУКОВА
ЗАЩО ВЪВ ФИЛМЧЕТО ЗА бАШИбОЗУКА НЕ СЕ ВИ...
НА ПОЕТЕСАТА ПЕТЯ ДУБАРОВА
проза пишеш,по-добре, мисля..
и, Епиграмии даа!!!!
само, не започвай пак...сили немам, сестроо..ще остарея тук..
имаш ли биричка..мен ме домързя да изляза...
наздраве!
06.05.2019 20:10
проза пишеш,по-добре, мисля..
и, Епиграмии даа!!!!
само, не започвай пак...сили немам, сестроо..ще остарея тук..
имаш ли биричка..мен ме домързя да изляза...
наздраве!
06.05.2019 22:02
Някои от дилърите завършват живота си със скок, примерно от 8-я етаж на някой незавършен строеж.